— Някой ни търси. — Свалих компендиума и се заоглеждах за друго скривалище.
— В Прага ли? — Матю протегна ръка за малкия инструмент и когато му го дадох, го прибра в дублета си.
— Не. Във времето.
Матю се тръшна на леглото и изруга.
— Вината е моя. — Погледнах го смутено. — Опитах се да изтъка магия, така че компендиумът да ме предупреди, ако някой замисля да го открадне. Идеята беше Джак да не си навлече неприятности. Май ще трябва да започвам отначало.
— Какво те кара да мислиш, че е някой от друго време? — попита Матю.
— Лунната волвела е вечен календар. Зъбните колела се въртяха, сякаш се опитваха да въведат информация, която не отговаря на техническите характеристики на устройството. Заприлича ми на препускащите думи в Ашмол 782.
— Може би въртенето на компаса показва, че онзи, който ни търси, е и на различно място. Подобно на волвелата, компасът не може да посочи истинския север, защото му е било заръчано да сравнява две посоки — нас в Прага и някой друг.
— Мислиш ли, че е Изабо или Сара? Може би се нуждаят от помощта ни?
Именно Изабо бе изпратила на Матю копието на «Доктор Фауст», за да ни помогне да стигнем 1590 година. Тя знаеше накъде сме тръгнали.
— Не — уверено отвърна Матю. — Те не биха ни издали. Някой друг е. — Сиво-зелените му очи се спряха върху мен. Онзи неспокоен, изпълнен с тъга поглед отново се бе появил.
— Гледаш ме така, сякаш съм те предала по някакъв начин. — Седнах до него на леглото. — Ако не искаш да участвам в бала, няма ходя.
— Не е това. — Матю стана и се отдалечи. — Продължаваш да криеш нещо от мен.
— Всички крием по нещо, Матю — отбелязах. — Дребни неща, които нямат значение. Случва се и да са големи. Например като това да си член на Паството. — Обвинението му ме беше жегнало. Имаше толкова много неща, които все още не знаех за него.
Ръцете на Матю изведнъж се озоваха на раменете ми и ме изправиха.
— Никога няма да ми простиш за това. — Очите му бяха почернели и пръстите му стиснаха силно ръцете ми.
— Обеща ми да проявиш търпимост към моите тайни — напомних му. — Рави Льов е прав. Толерантността не е достатъчна.
Той изруга и ме пусна. Чух стъпките на Галоуглас по стълбите и съненото мърморене на Джак в коридора.
— Ще заведа децата в къщата на Болдуин — съобщи Галоуглас от вратата. — Тереза и Каролина вече заминаха. Пиер ще ме придружи, кучето също. — Той сниши глас. — Плашите момчето с караниците си, а той е познал достатъчно страх през краткия си живот. Разберете се най-сетне, или ще ги върна в Лондон и ще ви оставя тук да се дерете един друг. — Сините му очи ни гледаха свирепо.
Матю седна мълчаливо до камината с чаша вино в ръка и се загледа мрачно в пламъците. Веднага щом групата замина, той скочи и тръгна към вратата.
Без изобщо да мисля, освободих огнедишащия дракон. «Спри го» — заповядах аз. Драконът го обви в сива мъгла, докато летеше над и около него, стана плътен при вратата и заби шиповете на крилете си от двете страни на касата. Когато Матю се приближи прекалено, от устата му застрашително се изстреля огнен език.
— Никъде няма да ходиш — заявих. Нужни ми бяха огромни усилия да не повишавам тон. Матю може и да бе по-силен от мен, но се съмнявах, че би имал успех срещу моя питомник. — Драконът ми е донякъде като Шарка — малък, но агресивен. На твое място не бих я вбесявал.
Матю се обърна и ме погледна студено.
— Ако си ми ядосан, кажи го. Ако съм направила нещо, което не ти харесва, кажи го. Ако искаш да сложиш край на този брак, имай куража да го направиш ясно, така че да имам шанс — някакъв шанс — да се възстановя. Защото ако продължаваш да ме гледаш така, сякаш ти се иска да не се бяхме женили, определено ще ме унищожиш.
— Нямам желание да слагам край на брака ни — промълви тихо той.
— Тогава бъди мой съпруг. — Тръгнах към него. — Знаеш ли какво си мислех, докато гледах как летяха онези чудесни птици днес? «Ето така би изглеждал и Матю, ако беше свободен да бъде себе си.» А докато слагаше качулката на Шарка, за да не може да ловува, както ѝ нареждат инстинктите, видях в очите ѝ същата мъка, която виждам в твоите всеки ден, откакто изгубих бебето.
— Не става дума за бебето. — В погледа му вече се четеше предупреждение.
— Не. Става дума за мен. И за теб. И за нещо толкова ужасно, че не можеш да го признаеш — че въпреки твоята така наречена власт над живота и смъртта, не можеш да контролираш всичко и не можеш да предпазиш мен или всеки друг, когото обичаш.