— Драконът символизира нашите врагове, особено онези, които могат да поискат да се месят в кралските ни прерогативи — заяви Рудолф с учтив тон, но думите му бяха на практика обявяване на война на целия клан Дьо Клермон. — Ще ми бъде приятно, ако го носите при следващото ви посещение в двора. — Пръстът му докосна леко дракона на гърдите ми и се задържа там. — Така можете да оставите малките си френски саламандри у дома.
Очите на Матю, които не се откъсваха от дракона и пръста на императора, станаха напълно черни, когато Рудолф изрече обидната си забележка за френските саламандри. Опитах се да мисля като Мери Сидни и да измисля отговор, който би бил подходящ за периода и има изгледи да успокои вампира. Щях да се справя по-късно със засегнатия си феминизъм.
— Дали ще нося подаръка ви или не, зависи от съпруга ми, Ваше Величество — изрекох хладно, като се заставих да не се дърпам от пръста на Рудолф. Някои присъстващи ахнаха и си зашепнаха, но единствената реакция, за която ме беше грижа, бе тази на Матю.
— Не виждам причина да не го носиш до края на вечерта, mon coeur — любезно каза Матю. Вече не го интересуваше, че посланикът на кралица Елизабет звучи като френски аристократ. — В края на краищата, саламандрите и драконите са сродници. И едните, и другите ще изтърпят пламъците, за да защитят онези, които обичат. И е много мило от страна на императора да ти покаже книгата си. — Той се огледа. — Макар че май синьор Страда продължава да е все така некомпетентен, тъй като книгата не е тук.
Още един изгорен мост.
— Още не, още не — сопна се Рудолф. — Първо искам да представя на La Diosa нещо друго. Идете да видите гравирания орех от Малдивите. Той е единствен по рода си. — Всички, освен Матю, тръгнаха послушно в посоката, към която сочеше Страда. — Вие също, хер Ройдън.
— Разбира се — промърмори съпругът ми, имитирайки перфектно тона на майка си. Той бавно тръгна след останалите.
— Ето нещо, което специално поисках. Отец Йоханес ми помогна да се сдобия със съкровището. — Рудолф се огледа, но не успя да намери Писториус. Намръщи се. — Къде изчезна той, синьор Страда?
— Не съм го виждал, откакто напуснахме Голямата зала, Ваше Величество — отвърна Страда.
— Ти! — Рудолф посочи един слуга. — Иди да го намериш!
Човекът незабавно се втурна да изпълнява заповедта. Императорът се овладя и върна вниманието си към странния предмет пред нас. Приличаше на грубо издялан гол мъж.
— Това, La Diosa, е прочутият корен от Епендорф. Преди век някаква жена откраднала осветена нафора от църквата и я заровила по пълнолуние в градината си, за да стане почвата по-плодородна. На сутринта открили на мястото огромна зелка.
— Израснала от нафората ли? — Май нещо се беше изгубило в превода, освен ако не разбирах съвсем погрешно естеството на християнското причастие. Arbor Dianae[101] беше едно нещо; arbor brassiccie[102] — съвсем друго.
— Да. Било истинско чудо. И когато изкопали зелката, коренът ѝ приличал на тялото на Христос. — Рудолф ми подаде експоната. Беше украсен със златна диадема и инкрустиран с перли. Приех, че са добавени по-късно.
— Изумително — насилих се да ахна, като се мъчех да изглеждам заинтригувана.
— Една от причините да поискам да го видите е, че прилича на илюстрация от книгата, за която помолихте. Отавио, доведете Едуард.
Едуард Кели влезе, притиснал към гърдите си том в кожена подвързия.
Познах го веднага щом го видях. Цялото ми тяло настръхна, а книгата още беше в другия край на помещението. Силата ѝ бе осезаема — далеч по-осезаема, отколкото бе в Бодлианската библиотека през онази септемврийска нощ, когато целият ми живот се промени.
Това бе изгубеният ръкопис на Ашмол — преди да принадлежи на Елиас Ашмол и преди да се изгуби.
— Ще седнете тук, до мен, и ще разгледаме книгата заедно. — Рудолф посочи към масата и двата стола, поставени доста близо един до друг. — Дайте ми книгата, Едуард. — Императорът протегна ръка и Кели неохотно се раздели с тома.
Погледнах въпросително Матю. Ами ако ръкописът започнеше да сияе, както бе направил в Бодлианската библиотека, или проявеше някаква друга странност? И какво щеше да стане, ако не успея да попреча на ума си да се пита за книгата и нейните тайни? Точно сега изблик на магия щеше да означава пълна катастрофа.
«Точно затова сме тук» — казваше увереното му кимане.
Седнах до императора, а Страда поведе придворните към рога на еднорога. Матю се приближи още. Вперих поглед в книгата пред мен. Не можех да повярвам, че е дошъл моментът, в който най-сетне ще видя Ашмол 782 цял-целеничък.