— Е? — настоятелно попита Рудолф. — Ще я отворите ли?
— Разбира се — потвърдих и придърпах книгата. Никакви светлинки не изскочиха от страниците. За сравнение поставих ръка за момент върху обложката, както бях направила, когато свалях тома от библиотечния рафт. Тогава книгата беше въздъхнала, сякаш ме бе чакала да се появя. Този път обаче лежеше абсолютно неподвижна.
Отворих подвързаната с кожа дъска на обложката и разкрих празен лист пергамент. Мислите ми препуснаха към онова, което бях видяла преди месеци. Това бе листът, на който един ден Ашмол и баща ми щяха да напишат заглавието на книгата.
Докато обръщах страницата, изпитах същото чувство за необичайна тежест. А когато видях какво се разкрива пред мен, ахнах.
На първата, липсващата страница на Ашмол 782 имаше великолепна рисунка на дърво. Стъблото му бе цялото в чворове и чепове, дебело, но същевременно стройно. От горната му част се разпростираха клони, които се виеха из страницата и завършваха в дръзко съчетание от листа, яркочервени плодове и цветя. Беше като arbor Dianae, което беше нарисувала Мери с моята кръв и тази на Матю.
Когато се наведох към страницата, дъхът ми замря. Стъблото не беше от дървесина, сок и кора. Състоеше се от стотици тела — едни се гърчеха и мятаха в болка, други се преплитаха безметежно, трети бяха сами и уплашени.
В края на страницата с почерк от края на тринайсети век се мъдреше заглавието, дадено от Роджър Бейкън — «Истинската тайна на тайните».
Ноздрите на Матю се разшириха, сякаш се опитваше да разпознае миризма. Книгата наистина миришеше странно — на плесен, точно както бях забелязала и в Оксфорд.
Обърнах страницата. Тук беше изображението, изпратено до родителите ми — онова, което се бе запазило в дома на Бишъп толкова много години — феникс, обгърнал химическата сватба с крилете си, докато митичните и алхимични създания наблюдаваха единението на Слънцето и Луната.
Матю изглеждаше потресен и също се взираше в книгата. Намръщих се. Беше твърде далеч, за да я вижда ясно. Какво го беше изненадало?
Бързо прелистих химическата сватба. Третата липсваща страница се оказа изрисувана с два алхимични дракона с преплетени опашки и тела, вкопчени или в двубой, или в прегръдка — невъзможно бе да се каже кое от двете. От раните им валеше дъжд от кръв и се събираше в басейн, от който се подаваха десетки бледи голи фигури. Никога не бях виждала подобно алхимично изображение.
Матю застана зад рамото на императора и очаквах шокът му да се смени с възбуда при вида на новите изображения и наближаващото разкриване на тайните на книгата. Той обаче изглеждаше така, сякаш е видял призрак. Побелялата му ръка закриваше устата и носа му. Когато се намръщих загрижено, Матю ми кимна да продължа нататък.
Поех дълбоко дъх и обърнах на първото от странните алхимични изображения, които бях видяла в Оксфорд. Както и очаквах, тук бе малкото момиче с двете рози. Не очаквах обаче да видя, че всеки сантиметър около рисунката е покрит с текст. Беше странна смесица от символи и тук-там по някоя буква. В Бодлианската библиотека този текст бе скрит от заклинание, което бе превърнало тома в магически палимпсест. Сега, когато ръкописът бе непокътнат, тайният текст беше пред очите ми. Но макар да можех да го видя, не бях в състояние да го прочета.
Пръстите ми проследиха редовете. Докосването развали думите, превърна ги в лице, в силует, в име. Сякаш текстът се опитваше да ми разкаже история, засягаща хиляди създания.
— Бих ви дал всичко, което поискате — прошепна Рудолф и усетих горещия му дъх върху бузата си. Отново ме лъхна на лук и вино. Толкова се различаваше от чистата, пикантна миризма на Матю. И топлината на Рудолф беше отблъскваща, след като вече бях свикнала с ниската температура на вампира. — Защо избрахте тази книга? Тя не може да бъде разбрана, макар Едуард да е убеден, че в нея се съдържа велика тайна.
Дълга ръка се пресегна между нас и леко докосна страницата.
— Че защо, това е толкова безсмислено, колкото и ръкописът, който пробутахте на горкия доктор Дий. — Изражението на Матю не отговаряше на думите му. Рудолф можеше и да не забележи трептящия мускул на челюстта му, нито пък знаеше как фините бръчки около очите му стават по-дълбоки, когато е съсредоточен.
— Не е задължително — побързах да кажа аз. — Алхимичните текстове изискват изучаване и размишления, ако искаш да ги разбереш напълно. Може би ако прекарам повече време с книгата…