— Нека ви прегледам — помоли Матю.
— Мислиш, че си в състояние да ми помогнеш по начин, по който хирургът ми не може ли? — с предпазлива надежда попита кралицата.
— Мисля, че мога да ви спестя малко болка, ако е рекъл Бог.
— Дори на смъртното си легло баща ми говореше с копнеж за теб. — Ръцете на Елизабет се вкопчиха в гънките на полата ѝ. — Оприличаваше те на тоник, чиито свойства така и не оценил по достойнство.
— Как така? — Матю изобщо не се опита да скрие любопитството си. Не беше чувал досега тази история.
— Твърдеше, че си можел да го отървеш от лоша жлъч по-бързо от всеки друг, когото е виждал някога — макар че си бил труден за преглъщане, също като повечето лекарства. — Елизабет се усмихна на гръмкия смях на Матю, но после усмивката ѝ изгасна. — Той беше велик и ужасен човек. И глупак.
— Всички мъже са глупаци, Ваше Величество — меко рече Матю.
— Не. Хайде да си говорим отново откровено, сякаш не съм кралица на Англия, а ти не си варг.
— Само ако ми позволиш да видя зъба ти — настоя Матю и скръсти ръце на гърдите си.
— Навремето подобна покана за близост щеше да е достатъчно примамлива и нямаше да ти се налага да поставяш условия за предложението ми. — Елизабет въздъхна. — Ще изгубя повече от зъби. Добре, Ройдън.
Тя отвори послушно уста. Макар да бях на няколко стъпки от нея, долових миризмата на разложено. Матю пое главата ѝ в ръце, за да разгледа по-добре проблема.
— Цяло чудо е, че изобщо имаш зъби — строго рече той. Елизабет порозовя от раздразнение и затърси как да му отговори. — Ще ми крещиш, след като свърша. И ще имаш основателни причини да си ми бясна, тъй като ще ти конфискувам захаросаните виолетки и подсладеното вино. Така ще ти се наложи да пиеш само ментова вода и да смучеш карамфил за венците. Много лошо са се възпалили.
Матю прокара пръст покрай зъбите ѝ. Няколко от тях се разклатиха заплашително и Елизабет се оцъкли. Матю изсумтя недоволно.
— Може и да си кралица на Англия, Лизи, но това не те прави веща в лекарствата и хирургията. Трябвало е да се вслушваш в съветите на лекаря. А сега не мърдай.
Докато се опитвах да се съвзема, след като чух съпруга си да нарича английската кралица «Лизи», Матю извади показалеца си от устата ѝ и го потърка в острия си кучешки зъб, докато на върха му не се появи капка кръв, след което отново го пъхна в устата на Елизабет. Макар да внимаваше, кралицата трепна. После раменете ѝ се отпуснаха с облекчение.
— Уая — измънка тя между пръстите му.
— Не бързай да ми благодариш. След като приключа, на пет мили оттук няма да има захаросани плодове и подсладено месо. И се боя, че болката ще се върне. — Матю извади пръстите си и кралицата опипа зъбите си с език.
— Да, но засега я няма — с благодарност рече тя и посочи столовете. — Май не ми остава нищо друго, освен да си оправим сметките. Сядайте и ми разкажете за Прага.
След прекараните седмици в двора на императора знаех, че е изключителна привилегия да бъдеш поканен да седнеш в присъствието на владетел, но точно сега бях двойно благодарна на предложението. Пътуването беше изострило обичайната отпадналост от първите седмици на бременността. Матю придърпа стол за мен и аз се отпуснах на него. Облегнах се на облегалката с дърворезба и използвах неравностите, за да разтрия кръста си. Ръката на Матю автоматично посегна натам и също започна да ме разтрива. Лицето на Елизабет се начумери от завист.
— И вас ли ви мъчат болежки, госпожо Ройдън? — съчувствено попита тя. Беше прекалено мила. Когато Рудолф се държеше по подобен начин с някой придворен, обикновено следваше някаква гадост.
— Да, Ваше Величество. За съжаление, ментовата вода не би ми помогнала — тъжно отвърнах аз.
— Нито пък ще заглади разрошените пера на императора. Посланикът му ми каза, че сте откраднали една от книгите на Рудолф.
— Коя? — попита Матю. — Рудолф има толкова много книги. — Тъй като повечето вампири от доста време бяха отвикнали да се правят на невинни, реакцията му прозвуча кухо.
— Не си играем игри, Себастиан — тихо рече кралицата, с което потвърди подозренията ми, че Матю е бил известен като Себастиан Сенклер в двора на Хенри.
— Ти винаги играеш игри — отвърна ѝ той. — В това отношение не си по-различна от императора или Анри Френски.
— Госпожа Трокмортън ми каза, че двамата с Уолтър сте си разменяли стихове за непостоянството на властта. Аз обаче не съм от онези суетни владетели, достойни единствено за презрение и подигравки. Бях възпитана от строги учители — не му остана длъжна кралицата. — Онези около мен, майка ми, лелите ми, мащехите ми, чичовци, братовчеди — всички си отидоха. Аз оцелях. Така че не ми пробутвай лъжи с надеждата, че ще ти се размине. Питам отново, какво стана с книгата?