— Не е у нас — намесих се аз.
Матю ме погледна потресен.
— Книгата не е у нас. В момента. — Несъмнено книгата вече беше в «Еленът и короната», скрита на сигурно място в архива на Матю на тавана. Бях я предала на Галоуглас, увита в кожа, когато кралската баржа ни беше взела, за да ни откара нагоре по Темза.
— Виж ти, виж ти. — Устните на Елизабет бавно се разтеглиха и показаха почернелите ѝ зъби. — Изненадвате ме. И като че ли изненадахте и съпруга си.
— Аз съм пълна с изненади, Ваше Величество. Поне така са ми казвали. — Независимо дали Матю я наричаше Лизи, а тя него Себастиан, внимавах да се обръщам официално към нея.
— В такъв случай императорът явно е в плен на някаква илюзия. Как можете да обясните това?
— Няма нищо необичайно — изсумтя Матю. — Боя се, че характерната за фамилията лудост започва да засяга и Рудолф. Дори в този момент брат му Матиас крои падението му и се готви да заграби властта, когато императорът няма да е в състояние да управлява.
— Нищо чудно тогава, че така страстно желае да задържи Кели. Философският камък ще го излекува и ще обезсмисли проблема с наследника му. — Кралицата направи кисела физиономия. — Ще живее вечно, без да се страхува.
— Стига, Лизи. Много добре знаеш, че не е така. Кели не може да създаде камъка. Не може да служи нито на теб, нито на когото и да било. Дори кралиците и императорите трябва някой ден да умрат.
— Приятели сме, Себастиан, но не се самозабравяй. — Очите на Елизабет проблеснаха.
— Когато беше на седем и ме попита дали баща ти смята да убие новата си жена, аз ти казах истината. Тогава бях честен с теб, ще бъда честен и сега, дори да те разгневя. Нищо няма да ти върне младостта, Лизи, нито ще възкреси онези, които си изгубила — безмилостно каза Матю.
— Нищо? — Елизабет го изгледа втренчено. — Не виждам нито бръчки, нито побелели косми по главата ти. Изглеждаш точно така, както и преди петдесет години в Хемптън, когато те порязах с ножицата.
— Ако искате да използвам кръвта си, за да ви направя варг, Ваше Величество, отговорът трябва да бъде «не». Споразумението забранява намесата в политиката на хората — и това определено включва и промяната на английската приемственост с поставянето на създание на трона. — Изражението на Матю бе непреклонно.
— Щеше ли да отговориш същото, ако Рудолф те беше помолил? — попита Елизабет и черните ѝ очи отново блеснаха.
— Да. Подобно нещо би довело до хаос, че и по-лошо. — Перспективата беше смразяваща. — Кралството ти е в безопасност — увери я Матю. — Императорът се държи като разглезено дете, на което са му отказали лакомство. Това е.
— Дори в този момент чичо му Филип Испански строи кораби. Замисля нова инвазия!
— Която ще се провали — обеща ѝ Матю.
— Много си сигурен.
— Сигурен съм.
Лъвът и вълкът се изгледаха над масата. Когато най-сетне остана удовлетворена, Елизабет се извърна с въздишка.
— Добре тогава. Вие нямате книгата на императора, а аз нямам нито Кели, нито камъка. Всички ще трябва да се научим да живеем с разочарованието. Въпреки това трябва да дам на посланика нещо, което да подслади огорчението на императора.
— Какво ще кажете за това? — Извадих чантата от полите си. С изключение на Ашмол 782 и пръстена на пръста ми, в нея се намираха най-ценните ми вещи — копринените нишки, които ми бе дала баба Алсъп да тъка магиите си, парче гладко стъкло, което Джак бе намерил в пясъците на Елба и го бе взел за скъпоценен камък, фрагмент от безценен безоарен камък за Сюзана, който да използва за лекарствата си, и саламандрите на Матю. Както и отвратително крещящата огърлица с висящ от нея умиращ дракон, подарена ми от императора на Свещената римска империя. Поставих я на масата между себе си и кралицата.
— Това е дрънкулка за кралица, а не за съпругата на един джентълмен. — Елизабет се пресегна да докосне проблясващия дракон. — Какво дадохте на Рудолф, че да ви дари с подобно нещо?
— Всичко е точно така, както го представи Матю, Ваше Величество. Императорът ламти за неща, които никога няма да получи. Мислеше си, че с това ще си спечели благоразположението ми. Не успя — поклатих глава аз.
— Може би Рудолф не може да понесе, че другите знаят, че е позволил да се прости с нещо толкова ценно — предположи Матю.
— Жена си ли имаш предвид, или накита?
— Жена си — кратко отвърна Матю.
— Накитът така или иначе може да се окаже полезен. Може би е искал да го даде на мен — замислено рече Елизабет, — а вие сте се наели за по-сигурно лично да го донесете тук.