— Немският на Даяна не е особено добър — с иронична усмивка се съгласи Матю. — Когато Рудолф ѝ сложи огърлицата, може би го е направил само за да получи по-добра представа как ще стои на теб.
— О, съмнявам се — в същия дух отвърна Елизабет.
— Ако е възнамерявал да подари огърлицата на кралицата на Англия, императорът би искал да ѝ я връчи с подобаващата церемония. Ако намекнем подобно нещо на посланика… — подхвърлих аз.
— Има едно хубаво решение. Няма да задоволи никого, разбира се, но придворните ще има какво да дъвчат, докато не се появи някоя друга любопитна тема. — Елизабет затропа замислено по масата. — Въпросът с книгата обаче си остава.
— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че тя не е важна? — попита Матю.
— Не — поклати глава Елизабет.
— Така си и знаех. Ами ако ти кажа обратното — че бъдещето може да зависи от нея?
— Звучи още по-изсмукано от пръстите. Но тъй като нямам желание Рудолф или някой от рода му да държи бъдещето в ръцете си, ще оставя на вас въпроса по връщането ѝ — разбира се, ако изобщо ви попадне отново някога.
— Благодаря, Ваше Величество — казах, благодарна, че успяхме да решим въпроса със сравнително малко лъжи.
— Не го правя за вас — остро ми напомни Елизабет. — Хайде, Себастиан. Сложи накита на шията ми. После можеш да се преобразиш отново в господин Ройдън, ще слезем долу в приемната и ще изнесем представление на благодарност пред всички.
Матю се подчини. Пръстите му се задържаха на рамото на кралицата по-дълго от необходимото. Тя потупа ръката му.
— Перуката ми добре ли е? — попита ме Елизабет, докато се изправяше.
— Да, Ваше Величество. — Всъщност беше малко килната след суетенето на Матю около нея.
Елизабет вдигна ръце и я оправи.
— Научи жена си да лъже убедително, Ройдън. Трябва да бъде обучена по-добре в изкуството на измамата, иначе няма да оцелее дълго в двора.
— Светът се нуждае повече от честност, отколкото от още придворни — отбеляза Матю, докато я хващаше под ръка. — Даяна ще си остане такава, каквато е.
— Съпруг, който цени честността на собствената си жена. — Елизабет поклати глава. — Не съм виждала по-добро доказателство, че светът отива към края си, точно както предсказа доктор Дий.
Когато Матю и кралицата се появиха на прага на будоара, насъбралата се тълпа се смълча. Помещението беше претъпкано до пръсване и присъстващите започнаха да хвърлят предпазливи погледи на кралицата, на някакъв младеж на възрастта на студент от началните курсове и на Уилям Сесил. Матю пусна ръката на Елизабет. Огнедишащият ми дракон запляска тревожно с криле в гръдния ми кош.
Поставих длан върху диафрагмата си, за да го успокоя. «Тук има истински дракони» — предупредих го мислено.
— Благодаря на императора за подаръка, Ваше Превъзходителство — каза Елизабет, докато вървеше право към тийнейджъра, протегнала ръка за целувка. Младежът я зяпаше неразбиращо. — Gratias tibi ago.[104]
— Стават все по-млади и по-млади — промърмори Матю, докато ме придърпваше до себе си.
— Казвам същото и на моите студенти — прошепнах в отговор аз. — Кой е той?
— Вилем Славата. Трябва да си виждала баща му в Прага.
Погледнах младия Вилем и се опитах да си представя как ли ще изглежда след двайсет години.
— Онзи кръглият с двойната брадичка ли?
— Един от тях. Успя да опишеш повечето служители на Рудолф — отбеляза Матю, след като го изгледах раздразнено.
— Стига шушукане, господин Ройдън! — Елизабет изгледа изпепеляващо съпруга ми, който се поклони извинително. Нейно Величество продължи, преминавайки на латински. — Decet eum qui dat, non meminisse beneficii: eum vero, qui accipit, intueri non tarn munus quam dantis animum.
Кралицата на Англия беше подложила посланика на изпит по езика, за да види дали той заслужава вниманието ѝ.
Славата пребледня. Горкото момче щеше да бъде скъсано.
«На подаряващия подобава да не си спомня благодеянието — но на онази, която получава, подобава да гледа на дара като на душата на подаряващия.» Закашлях се, за да скрия кикота си, след като си преведох думите.
— Ваше Величество? — със силен акцент заекна Вилем.
— Подарък. От императора. — Елизабет посочи високомерно огърлицата от емайлирани кръстове върху слабите си рамене. Тя въздъхна с театрално раздразнение. — Предай му, че казах това на собствения си език, Ройдън. Не ми е до уроци по латински. Императорът не образова ли слугите си?
— Негово Превъзходителство знае латински, Ваше Величество. Посланик Славата е посещавал университета във Витенберг и е изучавал право в Базел, ако не ме лъже паметта. Обърка го не езикът, а посланието ви.