— Аз също. — Луиза обърна бездънно черните си очи към мен. — И затова ще се състезаваме за нея. Който победи, може да прави с нея каквото поиска, за да я накара да си плати за стореното на брат ми. Съгласен ли си, мило мое момче?
Вече и двамата бяха направили главите, след като Луиза бе пила натъпканата с опиати кръв на Кит. Взирах се уплашено и си спомних инструкциите на Филип в Сет-Тур.
«Мисли. Остани жива.»
После си спомних за бебето и паниката се върна. Не можех да изложа на опасност детето ни.
Кит кимна.
— Ще направя всичко, за да си върна уважението на Матю.
— Така си и знаех. — Луиза се усмихна и отново го целуна. — Какво ще кажеш да изберем цветовете си?
35.
— Правиш ужасна грешка, Луиза — предупредих я, докато се борех с въжето. Тя и Кит бяха махнали безформения манекен от зебло и сено и ме бяха вързали за стълба. После Кит завърза очите ми с тъмносиня копринена кърпа, свалена от върха на едно копие, за да не мога да ги омагьосам с поглед. Двамата стояха наблизо и спореха кой да вземе копието на черни и сребристи ивици и кой — онова в зелено и златно.
— Ще намериш Матю при кралицата. Той ще ти обясни всичко. — Опитвах се да говоря спокойно, но гласът ми трепереше. Матю ми беше разказал за сестра си в съвременния Оксфорд, докато пиехме чай до камината му в «Старата ложа». Беше колкото красива, толкова и зла.
— Как смееш да произнасяш името му! — побесня Кит.
— Млъквай, вещице, или ще накарам Кристофър да ти изтръгне езика. — Гласът на Луиза беше отровен и не бе нужно да виждам очите ѝ, за да знам, че макът и кървавата ярост не са добра комбинация. Върхът на диаманта на Изабо одраска леко бузата ми, пускайки кръв. Луиза беше счупила пръста ми, докато смъкваше пръстена и сега самата тя го носеше.
— Аз съм съпруга на Матю, негова половинка. Каква според теб ще бъде реакцията му, когато разбере какво сте направили?
— Ти си чудовище. Звяр. Ако спечеля двубоя, ще сваля лъжливата ти човешка обвивка и ще покажа лъжите отдолу. — Думите на Луиза се процеждаха в ушите ми като отрова. — И когато го сторя, Матю ще види каква си всъщност и ще сподели удоволствието ни от смъртта ти.
Когато гласовете им заглъхнаха в далечината, нямаше как да разбера къде са и от коя посока ще се върнат. Останах абсолютно сама.
«Мисли. Остани жива.»
Нещо трепна в гърдите ми. Не беше паника. А моят огнедишащ дракон. Не бях сама. И бях вещица. Не се нуждаех от очите си, за да виждам света около себе си.
«Какво виждаш?» — попитах земята и въздуха.
Огнедишащият дракон ми отговори. Закряска и забърбори, крилете му се раздвижиха в пространството между корема и белите дробове, докато преценяваше ситуацията.
«Къде са те?» — запитах се.
Третото ми око се отвори широко, разкри трептящите цветове на късната пролет в цялата им синя и зелена прелест. Една по-тъмна зелена нишка се увиваше с бяла и се оплиташе с нещо черно. Последвах я до Луиза, която се качваше върху черно петно, представляващо възбуден кон. Животното не можеше да търпи вампира и беше подплашено. Луиза го ухапа по шията, което накара коня да замръзне от шок, но той си остана все така обхванат от ужас и не помръдна от мястото си.
Последвах друга двойка нишки, този път алена и бяла, като се надявах да ме отведат при Матю. Вместо това видях объркваща вихрушка от форми и цветове. Полетях — далеч, далеч, докато не тупнах върху студена възглавница. «Сняг.» Дробовете ми се напълниха със студен зимен въздух. Вече не бях завързана на стълб в късния майски следобед край Гринуичкия дворец. Бях четири или петгодишна и лежах по гръб в малкия двор зад къщата ни в Кембридж.
И си спомних.
Двамата с баща ми си играехме след обилен снеговалеж. Ръкавиците ми бяха харвардско алени и се открояваха на белия фон. Правехме се на ангели, като размахвахме нагоре-надолу ръце и крака. Бях изумена, че ако движа бързо ръцете си, белите крила сякаш получаваха червен връх.
— Също като дракона с огнените криле — прошепнах на баща си. Ръцете му спряха да се движат.
— Кога си виждала дракон, Даяна? — Гласът му беше сериозен. Познавах разликата между този тон и онзи, с който обикновено се шегуваше с мен. Това означаваше, че очаква от мен отговор — при това правдив.
— Много пъти. Предимно нощем. — Размахвах ръце все по-бързо и по-бързо. Снегът под тях променяше цвета си, проблясваше в зелено и златно, в червено и черно, в сребристо и синьо.
— И къде беше той? — попита шепнешком баща ми, взрян в снежните преспи. Те се трупаха около мен, надигаха се и боботеха като живи. Една се издължи и се превърна в изящна драконова глава. После от нея се оформиха криле. Драконът отърси снежинките от белите си люспи. Когато се обърна и погледна към баща ми, той промърмори нещо и потупа носа му, сякаш двамата вече се бяха срещали. Драконът издиша топъл дъх в ледения въздух.