— Най-често е вътре в мен. Ето тук. — Надигнах се да му покажа какво имам предвид. Ръцете ми докоснаха извитите кости на гръдния ми кош. Усещах ги топли през кожата, през якето и дори през дебелите ръкавици. — Но когато иска да лети, трябва да я пусна. Иначе няма да има достатъчно място за крилете ѝ.
Чифт блестящи криле се отпуснаха на снега зад мен.
— Изоставила си собствените си криле — много сериозно рече баща ми.
Драконът се измъкна от пряспата. Сребристочерните му очи примигнаха, когато се освободи, издигна се във въздуха и изчезна над ябълковото дърво, като с всяко пляскане на крилете ставаше все по-ефирен. Моите криле вече избледняваха на снега зад мен.
— Не ме взема със себе си. И никога не се задържа дълго — въздъхнах аз. — Защо така, тате?
— Може би защото трябва да бъде някъде другаде.
Замислих се.
— Както вие с мама отивате в училище ли? — Мисълта за ходещи на училище родители беше объркваща. Всички деца от квартала мислеха същото, макар че и техните родители прекарваха целия ден там.
— Нещо такова. — Баща ми още седеше в снега, обвил ръце около коленете си. Той се усмихна. — Харесвам вещицата в теб, Даяна.
— Но мама се страхува от нея.
— Не — поклати глава баща ми. — Мама просто се страхува от промяната.
— Опитах се да запазя дракона в тайна, но мисля, че тя вече знае — мрачно споделих аз.
— Майките обикновено знаят — съгласи се баща ми. Той погледна надолу към снега. Крилете ми вече бяха напълно изчезнали. — Но пък и знае кога искаш горещ шоколад. Подозирам, че ако влезем вътре, той ще ни чака. — Татко стана и ми подаде топлата си ръка.
Хванах я с алените ръкавици.
— Винаги ли ще ме държиш за ръката, когато се стъмва? — попитах го. Нощта падаше и внезапно изпитах страх от сенките. В сумрака се спотайваха чудовища, странни създания, които ме наблюдаваха как си играя.
— Не — поклати глава баща ми. Устната ми затрепери. Не това беше отговорът, който исках да чуя. — Ала не се безпокой. — Гласът му се сниши до шепот: — Винаги ще си имаш своя дракон.
Капка кръв капна от пробитата кожа край окото ми на земята. Макар и с превръзка, виждах бавното ѝ движение и как падна в краката ми и се разплиска. От мястото изникна черен стрък.
Към мен се понесе тропот на копита. Някой нададе пронизителен вик, който съживи образи от древни битки. Звукът направи дракона ми още по-неспокоен. Трябваше да се освободя. Бързо.
Вместо да се мъча да виждам нишките, водещи към Кит и Луиза, аз се съсредоточих върху онези във въжетата, стягащи китките и глезените ми. Вече ги разхлабвах, когато нещо остро и тежко се счупи в ребрата ми. Ударът изкара въздуха от дробовете ми.
— Попадение! — извика Кит. — Вещицата е моя!
— Само я лизна — поправи го Луиза. — Трябва да забиеш копието си в тялото ѝ, за да я вземеш като награда.
Уви, не знаех правилата нито на рицарските турнири, нито на магията. Баба Алсъп го беше казала съвсем ясно, преди да тръгнем за Прага. «Засега имаш само един своенравен огнедишащ дракон, почти ослепителна аура и склонност да задаваш въпроси, които имат пакостливи отговори», такива бяха думите ѝ. Бях пренебрегнала тъкачеството заради дворцовите интриги и загърбих магията, за да търся Ашмол 782. Може би ако бях останала в Лондон, сега щях да зная как да се измъкна от тази каша. А вместо това бях вързана за дебело дърво като вещица, която всеки момент ще бъде изгорена.
«Мисли. Остани жива.»
— Трябва да опитаме отново — заяви Луиза. Думите ѝ заглъхнаха, когато обърна коня си и се отдалечи.
— Не прави това, Кит — казах аз. — Помисли си какво ще причиниш на Матю. Ако искаш да се махна, ще го направя. Обещавам.
— Обещанията ти са нищо, вещице. Ще въртиш, ще сучеш и ще намериш начин да се измъкнеш от уверенията си. И сега виждам аурата около тебе, докато се мъчиш да използваш магията си.
«Почти ослепителна аура. Въпроси с пакостливи отговори. И своенравен огнедишащ дракон.»
Всичко замръзна.
«Какво ще правим?» — попитах дракона.
В отговор тя плесна с криле и ги разпери напълно. Те минаха през ребрата ми, през плътта и се показаха от двете страни на гръбнака ми. Драконът си остана на мястото, увил опашка около утробата ми. Надникна зад гръдната ми кост със сребристочерните си очи и отново размаха криле.