— Меридиана искаше да уплаши Жербер с бъдещето. И успя. — Матю поклати глава. — Това няма нищо общо с теб.
— Баща ти е лъвът. Ти си вълкът.
Стомахът ми се сви на ледена топка. Това ми казваше, че нещо не е наред с мен, нещо вътре, където светлината не можеше да проникне напълно. Погледнах съпруга си, едно от децата на нощта, споменати в пророчеството. Първото ни дете вече беше умряло. Заглуших мислите си, не исках да ги задържам в сърцето или главата си прекалено дълго, за да оставят следа. Но не се получи. Помежду ни имаше твърде много откритост, за да мога да крия нещо от Матю — или от себе си.
— Няма от какво да се боиш — каза той и устните му докоснаха моите. — Твърде изпълнена си с живот, за да бъдеш предвестник на унищожението.
Оставих го да ме увери, но шестото ми чувство не го чуваше. Някак, някъде беше отприщена опасна и смъртоносна сила. Дори сега усещах как нишките ѝ се опъват и ме завличат към мрака.
36.
Под знака на «Златната гъска» чаках Ани да вземе малко яхния за вечерята ни, когато твърдият поглед на вампир пропъди намека за лято във въздуха.
— Отец Хабърд — промълвих и се обърнах в посока на студа.
Погледът на вампира се стрелна към гръдния ми кош.
— Изненадан съм, че съпругът ви позволяла да се разхождате из града без придружител след случилото се в Гринуич, както и че носите детето му.
Огнедишащият ми дракон, който се бе превърнал в мой яростен пазител след инцидента на арената за турнири, нави опашката си около бедрата ми.
— Всеки знае, че един варг не може да има деца от топлокръвна жена — пренебрежително заявих.
— Явно невъзможните неща не са невъзможни при вещица като вас. — Мрачното изражение на Хабърд стана още по-мрачно. — Повечето създания например смятат, че презрението на Матю към вещиците е непоклатимо. Малцина си дават сметка, че именно той е уредил Барбара Нейпиър да се спаси от кладата в Шотландия. — Събитията в Бъруик продължаваха да запълват времето на Матю, както и клюките за хора и създания в Лондон.
— По онова време той изобщо не беше в Шотландия.
— Нямаше и нужда да бъде. Хенкок бе в Единбург и се представяше за един от «приятелите» на Нейпиър. Именно той повдигна пред съда въпроса с бременността ѝ. — Дъхът на Хабърд беше студен и миришеше на гора.
— Вещицата е била невинна по повдигнатите срещу нея обвинения — разпалено изтъкнах и придърпах шала около раменете си. — Съдебните заседатели са я оправдали.
— По едно-единствено обвинение. — Хабърд ме погледна в очите. — Беше намерена за виновна по много други. И предвид скорошното ви завръщане, може би не сте чули новината. Крал Джеймс е намерил начин да отмени решението на журито в случая на Нейпиър.
— Да го отмени ли? Как?
— Напоследък кралят на шотландците не изпитва особена любов към Паството, за което немалка заслуга има съпругът ви. Непостоянното отношение на Матю към споразумението и намесата му в шотландската политика вдъхнови Негово Величество също да намери вратички в закона. Джеймс изправи пред съда заседателите, които оправдаха вещицата. Обвинени са в погазване на кралската справедливост. Заплашването на заседателите ще гарантира резултатите от бъдещите процеси.
— Планът на Матю не беше такъв — възразих. Мислите ми препускаха.
— На мен пък ми изглежда достатъчно коварен, за да е точно на Матю дьо Клермон. Нейпиър и бебето ѝ може и да останат живи, но десетки по-невинни създания ще умрат заради него. — Изражението на Хабърд беше убийствено. — Нима Дьо Клермон не искат това?
— Как смеете!
— Взех… — Ани излезе на улицата и едва не изпусна котлето. Грабнах го от ръцете ѝ.
— Благодаря, Ани.
— Знаете ли къде е съпругът ви в тази чудесна майска сутрин, госпожо Ройдън?
— По работа. — Матю се беше погрижил да си изям закуската, после ме целуна и излезе от къщата с Пиер. Джак бе неутешим, защото трябваше да остане с Хариът. Усетих леко безпокойство. Не беше характерно за Матю да откаже на Джак разходка из града.
— Не — тихо рече Хабърд. — Той е в Бедлам при сестра си и Кристофър Марлоу.
Бедлам беше тъмница във всяко отношение, освен според името си[105] — място на забравата, където лудите се заключваха заедно с онези, вкарани тук от собствените им семейства по някакво скалъпено обвинение и с единствената цел да се отърват от тях. При липса на друго, освен слама за легло, без редовна храна, без абсолютно никаква милост от страна на надзирателите и без каквото и да било лечение, повечето затворници така и не излизаха оттам. А ако успяваха, рядко се възстановяваха от преживяното.