— Матю не е доволен от промяната на присъдата в Шотландия и сега иска да раздава свое собствено правосъдие тук, в Лондон — продължи Хабърд. — Тази сутрин отиде да ги разпита. Доколкото знам, още е там.
Вече минаваше пладне.
— Виждал съм Матю дьо Клермон да убива бързо, когато е вбесен. Гледката е ужасна. Ала да се види как причинява бавно и усърдно смърт би накарало и най-заклетия атеист да повярва в дявола.
«Кит.» Луиза беше вампир и във вените ѝ течеше кръвта на Изабо. Тя можеше да се погрижи за себе си. Но един демон…
— Иди при баба Алсъп, Ани. Кажи ѝ, че съм отишла в Бедлам да потърся господин Марлоу и сестрата на господин Ройдън. — Обърнах момичето в съответната посока и го пуснах, като застанах решително между него и вампира.
— Трябва да остана с вас — настоя Ани. Очите ѝ бяха ококорени като паници. — Господни Ройдън ме накара да обещая!
— Някой трябва да знае къде съм отишла, Ани. Кажи на баба Алсъп какво чу тук. Мога да стигна до Бедлам. — В действителност имах само смътна представа къде се намира прословутата лудница, но разполагах и с други средства да открия местоположението на Матю. Свих въображаеми пръсти около верижката в мен и се приготвих да я дръпна.
— Чакайте. — Ръката на Хабърд хвана китката ми. Подскочих. Той извика към някого в сенките. Беше ъгловатият младеж, когото Матю наричаше със странно подобаващото име Амен Корнър. — Синът ми ще ви заведе.
— Матю ще научи, че съм била с вас. — Погледнах надолу към ръката на Хабърд. Той все още държеше китката ми, предавайки издайническата си миризма на топлата ми кожа. — И ще си го изкара на момчето.
Хватката на Хабърд се стегна и той тихо изстена, когато разбра.
— Ако сте искали да ме изпратите до Бедлам, отец Хабърд, трябваше просто да попитате.
Водачът ми знаеше всеки пряк път и задна уличка между Сейнт Джеймс Гарликхайт и Бишъпсгейт. Излязохме извън очертанията на града и се озовахме в мизерните предградия. Подобно на Крипългейт, районът около Бедлам беше бедняшки и отчаяно претъпкан. Истинските ужаси обаче тепърва предстояха.
Главният надзирател ни посрещна при портата и ни въведе в онова, което някога е било болница «Света Мария Витлеемска». Господин Слефорд добре познаваше отец Хабърд и с постоянни раболепни поклони ни поведе към една от яките врати на изровения двор. Дори през дебелото дърво и каменните стени на стария средновековен приорат проникваха пронизителните писъци. Повечето прозорци нямаха стъкла и килиите бяха открити за стихиите. Вонята на гнило, мръсотия и старост беше зашеметяваща.
— Недейте — отказах протегнатата ръка на Хабърд, когато влязохме в усойния тесен коридор. Имаше нещо омерзително в това да приемам помощта му, когато бях свободна, а затворените тук не получаваха абсолютно никакви грижи.
Вътре бях засипана от призраците на предишни затворници и съдраните нишки, които се виеха около сегашните измъчени обитатели. Справих се с ужаса, като се заех с мрачни математически упражнения, делях мъжете и жените на по-малки групи и ги събирах по различни начини.
Наброих двайсетина души, докато вървяхме по коридора. Четиринайсет от тях бяха демони. Шестима от двайсетте бяха напълно голи, а други десет бяха в дрипи. Някаква жена в мръсен, но скъп мъжки костюм се взираше в нас с открита враждебност. Тя бе от трите човешки същества на това място. Имаше също две вещици и един вампир. Петнайсет нещастници бяха оковани за стената, за пода или и за двете. Четирима от другите пет не бяха в състояние да станат, клечаха, бърбореха и чегъртаха камъка. Един от пациентите беше свободен и танцуваше гол по коридора пред нас.
Едно помещение имаше врата. Нещо ми подсказа, че Луиза и Кит се намират зад нея.
Надзирателят отключи вратата и почука рязко. Когато не получи отговор, заблъска с юмрук.
— Чух ви още първия път, господин Слефорд. — Галоуглас изглеждаше определено раздърпан, с пресни драскотини по бузата и кръв по дублета си. Със закъснение ме видя да стоя зад Слефорд. — Лельо.
— Искам да вляза.
— Това не е добра… — Викингът ме погледна отново и се дръпна настрани. — Луиза изгуби доста кръв. Гладна е. Стой далеч от нея, освен ако не искаш да бъдеш ухапана или одрана. Изрязах ноктите ѝ, но за зъбите не мога да направя кой знае какво.
Макар нищо да не се изпречваше на пътя ми, останах на прага. Прекрасната, жестока Луиза беше окована за желязна халка в каменния под. Роклята ѝ бе станала на парцали и бе напоена с кръв от дълбоките рани в шията ѝ. Някой беше демонстрирал господството си над Луиза — някой по-силен и по-разгневен от нея.