Затърсих в сенките, докато не открих тъмна фигура, приклекнала над някаква купчина на пода. Главата на Матю се вдигна; лицето му бе призрачно бледо, очите — черни като нощ. По него нямаше нито едно петънце кръв. Подобно на предложението на Хабърд за помощ, чистотата му беше някак омерзителна.
— Трябваше да си у дома, Даяна. — Той се изправи.
— Аз съм точно там, където трябва, благодаря. — Тръгнах към съпруга си. — Неистовата кръвожадност и опиумът не са добра комбинация, Матю. Колко от кръвта им изпи?
Купчината на пода се размърда.
— Тук съм, Кристофър — обади се Хабърд. — Вече никой няма да ти навреди.
Марлоу заплака от облекчение и тялото му се разтърси от риданията.
— Бедлам не е в Лондон, Хабърд — хладно рече Матю. — Не се намираш в района си и Кит е извън закрилата ти.
— Господи, пак се почва. — Галоуглас затвори вратата пред зашеметения Слефорд. — Заключи! — излая той през дървото и удари с юмрук, за да подчертае заповедта си.
Луиза скочи на крака, когато резето изщрака. Веригите на глезените и китките ѝ издрънчаха. Една от тях се скъса и аз подскочих, когато брънките иззвъняха по пода. От коридора съчувствено задрънчаха други вериги.
— Не кръвта ми, не кръвта ми, не кръвта ми — нареждаше Луиза. Беше се залепила плътно до отсрещната стена. Когато погледите ни се срещнаха, тя изскимтя и се извърна. — Махай се, fantome. Вече умрях веднъж и не се страхувам от призраци като теб.
— Млъкни. — Гласът на Матю бе тих, но се разнесе из помещението с достатъчна сила, за да накара всички ни да подскочим.
— Жадна — изграчи Луиза. — Моля те, Матю.
Чуваше се равномерен звук на капеща течност по камъка. Тялото на Луиза потръпваше при всяко капване. Някой беше окачил за рогата глава на елен, чиито празни очи се взираха в нищото. Кръвта канеше капка по капка от отрязаната шия на пода, малко извън обсега на веригите на Луиза.
— Стига си я изтезавал! — Пристъпих напред, но ръката на Галоуглас ме задържа.
— Не мога да позволя да се намесваш, лельо — твърдо рече той. — Матю е прав. Мястото ти не е тук.
— Галоуглас. — Матю поклати предупредително глава. Галоуглас пусна ръката ми и изгледа предпазливо чичо си.
— Е, добре тогава. Нека отговоря на предишния ти въпрос, лельо. Матю пи от кръвта на Кит само толкова, колкото да поддържа кръвожадната си ярост. Това може да ти потрябва, ако искаш да разговаряш с него. — Галоуглас ми подхвърли нож. Не посегнах да го уловя и той издрънча на пода.
— Ти си нещо повече от тази болест, Матю. — Прекрачих ножа и отидох до него. Стояхме толкова близо един до друг, че полите ми докосваха ботушите му. — Остави отец Хабърд да се погрижи за Кит.
— Не — категорично заяви Матю.
— Какво би казал Джак, ако те види такъв? — Бях по-склонна да използвам чувството за вина, отколкото стомана, за да накарам Матю да дойде на себе си. — Ти си неговият герой. А героите не измъчват своите приятели и роднини.
— Те се опитаха да те убият! — Ревът на Матю отекна в малката килия.
— Не бяха на себе си от опиати и алкохол. Не знаеха какво правят — отвърнах. — И бих казала, че същото се отнася и за теб в сегашното ти състояние.
— Не се заблуждавай. И двамата много добре са знаели какво правят. Кит се е опитвал да се отърве от препятствие към щастието му, без да му пука за никого другиго. Луиза е била обхваната от същите жестоки подтици, на които се отдава от деня, когато я направиха. — Матю прокара пръсти през косата си. — Аз също знам какво правя.
— Да. Наказваш себе си. Убеден си, че биологията е съдба, поне доколкото се отнася до собствената ти кръвожадна ярост. И затова си мислиш, че си също като Луиза и Кит. Поредният безумец. Помолих те да престанеш да отричаш инстинктите си, Матю, а не да се превръщаш в техен роб.
Този път, когато направих крачка към сестра му, тя скочи към мен, като пръскаше слюнки и ръмжеше.
— А това е най-големият ти страх от бъдещето — че ще се превърнеш в животно, оковано и очакващо поредното наказание, защото си го заслужаваш. — Отстъпих към него и хванах раменете му. — Ти не си такъв, Матю. Никога не си бил.
— Казах ти вече да не гледаш романтично на мен — настоя той. Откъсна погледа си от моя, но не и преди да видя отчаянието в очите му.
— Значи го правиш и за мое добро, така ли? Опитваш се да докажеш, че не заслужаваш любов? — Ръцете му бяха стиснати в юмруци. Посегнах към тях и ги отворих насила, след което ги сложих на корема си. — Докосни детето ни, погледни ме в очите и ни кажи, че няма надежда тази история да завърши по различен начин.