Матю ме чакаше при Сейнт Джеймс Гарликхайт след един от тези уроци и ми предложи да минем през двора на катедралата на път към дома. До Еньовден оставаха две седмици и дните бяха слънчеви и ярки въпреки постоянния покров на Бедлам.
Макар че съпругът ми още изглеждаше изпит след преживяното с Луиза и Кит, беше почти като навремето, когато спряхме при книжарите, за да видим последните заглавия и новини. Четях поредния залп от войната на думи между двама разпалени студенти от Кембридж, когато Матю се вцепени.
— Лайка. Дъбови листа. И кафе. — Главата му се завъртя в търсене на непознатата миризма.
— Кафе ли? — ахнах, учудена как нещо, което все още не бе достигнало до Англия, би могло да изпълва с миризмата си въздуха около «Свети Павел». Но Матю вече не беше до мен, за да ми отговори. Пробиваше си път през тълпата с меч в ръка.
Въздъхнах. Той не можеше да се сдържи да не хукне след всеки крадец на пазара. Понякога ми се искаше зрението му да не е толкова остро и моралният му компас да не е така абсолютен.
Този път преследваше мъж, който бе десетина сантиметра по-нисък от мен, с гъсти кафяви къдрици, в които се виждаха сиви косми. Мъжът бе слаб и леко прегърбен, сякаш беше прекарал прекалено много време над книгите. Нещо в него размърда спомените ми.
Мъжът усети приближаващата опасност и се обърна. За съжаление, носеше окаяно малък кинжал, не по-голям от нож за хартия. Такова оръжие нямаше да му послужи особено срещу Матю. Забързах към съпруга си с надеждата, че няма да се стигне до кръвопролитие.
Матю сграбчи с такава сила ръката на нещастника, че нелепото оръжие падна на земята. Вампирът притисна с коляно жертвата си в една сергия за книги и опря плоската страна на меча във врата му. Едва сега проумях кого виждам.
— Тате? — прошепнах. Беше невъзможно. Взирах се невярващо в него, а сърцето ми биеше бясно от вълнение и смайване.
— Здравейте, госпожице Бишъп — поздрави баща ми, откъсвайки поглед от острието на Матю. — Радвам се да ви видя тук.
37.
Баща ми изглеждаше спокоен, макар и озовал се пред непознат въоръжен вампир и собствената си пораснала дъщеря. Единствено лекото потреперване на гласа му и побелелите кокалчета на ръката, вкопчила се в сергията, издаваха колко е нервен.
— Доктор Проктър, предполагам. — Матю се дръпна и прибра меча в ножницата си.
Баща ми пооправи практичната си кафява дреха. Изобщо не се връзваше с обстановката. Някой, вероятно майка ми, се беше опитал да преправи жакет като онзи на Неру в някакво подобие на свещеническо облекло. Бричовете му също бяха твърде дълги и повече приличаха на нещо, което би носил Бен Франклин, а не Уолтър Рали. Но познатият глас, който не бях чувала от двайсет и шест години, си беше абсолютно същият.
— Доста си пораснала за последните три дни — несигурно рече той.
— А ти изглеждаш точно какъвто те помня — измънках, все още потресена от факта, че го виждам да стои пред мен. Без да забравям, че двама магьосници и един варг могат да се окажат твърде много за тълпата, и без да съм сигурна какво да правя в новата ситуация, подех светски разговор.
— Искаш ли да дойдеш у нас на по питие? — предложих неловко.
— Разбира се, скъпа. С огромно удоволствие — кимна предпазливо той.
Двамата с баща ми не можехме да спрем да се поглеждаме — нито по пътя към вкъщи, нито след като се озовахме на сигурно място в «Еленът и короната», която като по чудо се оказа празна. Там двамата се прегърнахме свирепо.
— Наистина си ти. Гласът ти е същият като на майка ти — каза той и се дръпна на една ръка разстояние, за да може да ме разгледа. — Че и приличаш на нея.
— Хората твърдят, че имам твоите очи — заявих, като също го изучавах. Когато си на седем, не забелязваш подобни неща. Сещаш се за тях по-нататък, когато е вече късно.
— Значи е така. — Стивън се разсмя.
— Даяна има и вашите уши. И миризмите ви са донякъде сходни. Точно затова ви разпознах при «Свети Павел». — Матю нервно прокара пръсти през подстриганата си коса, после подаде ръка на баща ми. — Матю.
Баща ми погледна протегнатата ръка.
— Без фамилно име? Да не би да сте някаква знаменитост като Холстън или Шер? — Внезапно и ярко осъзнах какво съм изпуснала, че баща ми не е бил около мен, докато бях момиче, за да се прави на гадняр, когато се среща с момчетата, с които излизам. Очите ми се насълзиха.