— И смяташ, че в това няма нищо лошо? Броденето из времето е сериозна работа, Даяна. Дори за най-краткото посещение ти е нужен план — план да оставиш всичко такова, каквото си е било.
Размърдах се в стола си.
— Нямахме намерение да оставаме тук толкова дълго. Просто едно нещо доведе до друго, и сега…
— И сега ще оставите каша. И сигурно ще заварите каша, когато се приберете. — Баща ми ни изгледа сериозно.
— Схванах, татко. Оплескали сме нещата.
— Така е — меко рече той. — И не е зле да си помислите за това, докато отида до «Кардиналската шапка». Някой на име Галоуглас се представил в двора. Твърдял, че е роднина на Матю и обещавал да ми помогне да се срещна с Шекспир, щом дъщеря ми отказва. — Баща ми ме потупа по бузата. В жеста му имаше разочарование, но и прошка. — Не ме чакайте.
С Матю останахме да седим мълчаливо, докато стъпките на баща ми затихваха. Поех треперливо дъх.
— Наистина ли сме оплескали нещата, Матю? — Прехвърлих в ума си последните месеци — срещата с Филип, проникването през защитите на съпруга ми, запознанството с баба Алсъп и другите вещици, откриването, че съм тъкачка, сприятеляването с Мери и дамите от Мала Страна, приемането на Джак и Ани в дома и в сърцата ни, откриването на Ашмол 782, а също и зачеването на дете. Ръката ми се отпусна върху корема, сякаш да го защити. Ако имах възможност за избор, не бих променила нищичко.
— Трудно е да се каже, mon coeur — сериозно рече Матю. — Времето ще покаже.
— Мислех да се видим с баба Алсъп. Тя ми помага с магията за връщане в бъдещето. — Стоях пред баща си с кутията за магии в ръце. Все още се чувствах неловко около него след конското, което ни беше прочел на двамата с Матю снощи.
— Крайно време беше — рече баща ми и посегна за жакета си. Още го носеше като модерен човек, сваляше го веднага щом влезеше вътре и навиваше ръкавите на ризата си. — Не предполагах, че намеците ми са достигнали до вас. С нетърпение очаквам да се срещна с опитен тъкач. Няма ли най-сетне да ми покажеш какво има в кутията?
— Щом ти е било интересно, защо не попита?
— Беше я покрила толкова грижливо с онова твое ефирно нещо, та реших, че не искаш никой да споменава за нея — отговори той, докато слизахме по стълбите.
Когато пристигнахме, баба Алсъп ни отвори вратата.
— Влизайте, влизайте — покани ни и ни поведе към мястото си до огъня. Очите ѝ блестяха и шареха възбудено. — Очаквахме ви.
Всички други от сборището бяха тук, насядали на ръба на столовете си.
— Бабо Алсъп, да ти представя баща ми, Стивън Проктър.
— Тъкачът. — Лицето на баба Алсъп грейна доволно. — Ти си воден, също като дъщеря си.
Баща ми беше останал крачка назад, както правеше винаги, наблюдаваше всички и казваше колкото се може по-малко, докато го представях. Всички жени се усмихваха и кимаха, макар че Катрин трябваше повтаря всичко на Елизабет Джаксън, защото акцентът на баща ми беше много странен.
— Ама че сме невъзпитани. Няма ли да ни запознаете със създанието си? — Баба Алсъп се вгледа в раменете на баща ми, където прозираха смътните очертания на сив рибар. Не го бях забелязвала досега.
— Нима виждате Бену? — изненада се баща ми.
— Разбира се. Кацнал е с разперени криле на раменете ви. Моят дух-питомник няма криле, макар че аз самата съм силно свързана с въздуха. Подозирам, че заради това беше по-лесно да я укротя. Когато бях малка, в Лондон дойде тъкачка с харпия за питомник. Ела се казваше и беше много трудна за трениране.
Сянката на баба Алсъп се понесе около баща ми, като тананикаше тихо на птицата и ставаше все по-отчетлива.
— Може би вашият Бену ще може да увещае дракона на Даяна да каже името си. Мисля, че това ще помогне много на дъщеря ви да се върне в нейното време. Не искаме тук да остават следи от питомника ѝ, които да я теглят обратно към Лондон.
— Леле! — Баща ми се мъчеше да възприеме всичко — сборището на вещици, сянката на баба Алсъп, факта, че тайните му са изложени на показ.
— Кой? — любезно се поинтересува Елизабет Джаксън, която си беше помислила, че не е чула добре.
Баща ми се дръпна назад и я изгледа внимателно.
— Познаваме ли се?
— Не. Разпознавате водата във вените ми. Радваме се, че сте сред нас, господин Проктър. От доста време в Лондон не са се събирали трима тъкачи наведнъж. Градът е много развълнуван.
Баба Алсъп посочи стола до нейния.
— Моля, седнете.
Баща ми се настани на почетното място.
— Никой у дома не знае за тъкането.
— Дори и мама ли? — втрещих се аз. — Татко, трябва да ѝ кажеш.