— О, тя знае. Но не съм ѝ казвал. Показах ѝ. — Пръстите на баща ми се свиха и отпуснаха в инстинктивен заповеднически жест.
Светът грейна в нюанси на синьо, сиво, бледолилаво и зелено, докато той подръпваше всички скрити водни нишки в стаята — върбовите клонки в стомната до прозореца, сребърния свещник, използван от баба Алсъп за магиите ѝ, рибата, която чакаше да бъде изпечена за вечеря. Всички и всичко се освети в същите тези водни цветове. Бену полетя, крилете му със сребристи краища раздвижиха на вълни въздуха. Сянката на баба Алсъп се рееше насам-натам в теченията, формата ѝ се преобрази в лилия с дълго стебло, след което прие човешки очертания с криле. Сякаш двата питомника си играеха. При перспективата за забавления моят огнедишащ дракон размърда опашка и запляска с криле в гръдния ми кош.
— Не сега — решително го спрях и задържах корсажа си. Последното, което ни трябваше, бе разлудувал се огнедишащ дракон. Може и да бях изгубила контрол върху миналото, но нямах никакво намерение да пускам на свобода дракон в Лондон от времето на Елизабет.
— Пусни я, Даяна — подкани ме баща ми. — Бену ще се погрижи за нея.
Не можех да го направя. Баща ми повика Бену, който изчезна в раменете му. Бодната магия наоколо също избледня.
— Защо се страхуваш толкова? — тихо ме попита той.
— Заради това! — Размахах нишките си във въздуха. — И това! — Ударих се в ребрата, разтърсвайки дракона. Той се оригна в отговор. Ръката ми се плъзна надолу към растящото дете. — И това. Твърде много е. Няма нужда да демонстрирам стихийна магия по начина, по който ти го направи току-що. Щастлива съм такава, каквато съм.
— Можеш да тъчеш магии, да командваш огнедишащ дракон и да огъваш правилата, които управляват живот и смърт. Ти си опасна като самото сътворение, Даяна. Това са сили, за чието овладяване всяка самоуважаваща се вещица би извършила и убийство.
Погледнах го с ужас. Беше повдигнал въпроса, който не можех да засегна на това място — вещиците вече бяха убивали за тези сили. Бяха убили баща ми, а също и майка ми.
— Прибирането на магията ти в хубави малки кутийки и отделянето ѝ от занаята ти няма да промени моята участ или тази на майка ти — тъжно продължи баща ми.
— Не това се опитвам да направя.
— Сериозно? — повдигна вежди той. — Искаш ли да опиташ отново, Даяна?
— Сара твърди, че магията на стихиите и занаятът са отделни неща. Тя казва…
— Забрави какво казва Сара! — Баща ми ме хвана за раменете. — Ти не си Сара. Различна си от всяка вещица, живяла някога. И не е нужно да избираш между заклинания и силата, която е на върха на пръстите си. Ние сме тъкачи, нали?
Кимнах.
— Тогава мисли за стихийната магия като за основата, здравите конци, които образуват света, а за заклинанията като за нишките. Заедно те са част от един и същ гоблен. Всичко е една голяма система, скъпа. И ти можеш да я овладееш, ако загърбиш страха си.
Виждах възможностите да блещукат около мен в мрежи от цветове и сенки, но страхът си оставаше.
— Чакай. Аз имам връзка с огъня, също като мама. Ние не знаем как ще си взаимодействат огънят и водата. Още не съм взела тези уроци.
«Заради Прага — помислих си. — Защото се улисахме в търсенето на ръкописа и забравихме да се съсредоточим върху бъдещето и как да се върнем в него.»
— В такъв случай ти си превключвателят. Същинско тайно вещерско оръжие. — Той се разсмя.
— Това е сериозно, татко.
— Не непременно. — Баща ми замълча, за да проумея думите му, след което сви пръст, хващайки сиво-зелената нишка в края му.
— Какво правиш? — попитах подозрително.
— Гледай — отвърна той с шепот като плискащи се на брега вълни. Придърпа пръст към себе си и сви устни, сякаш държеше невидима сламка за правене на мехури. Когато духна, се появи топче вода. Той махна с пръсти към кофата с вода до огнището и топчето се превърна в лед, понесе се и цопна в нея. — Право в целта.
Елизабет се изкиска и пусна поток водни мехурчета, които се пукаха във въздуха и пръскаха всичко наоколо.
— Ти не харесваш непознатото, Даяна, но понякога се налага да го прегърнеш. Беше ужасена, когато за първи път те сложих на триколката ти. И хвърли кубчетата си в стената, когато не успя да ги прибереш в кутията им. Ние се справихме с тези кризи. Сигурен съм, че ще се справим и с тази. — Баща ми протегна ръка.
— Но всичко е толкова…
— Объркано ли? Такъв е животът. Престани да се мъчиш да бъдеш съвършена. Поне веднъж опитай да си истинска. — Той махна с ръка и разкри всички нишки, които обикновено оставаха скрити. — Целият свят е в тази стая. Опознай го, без да бързаш.