Когато се появи отново, Матю ми връчи с всичките му церемонии…
— Капан за мишки — възкликнах и се изкисках при вида на малката дървена кутийка с плъзгаща се врата.
— Това е капан за мишки — натърти той и хвана ръката ми. Поведе ме с гърба напред, право към центъра на веселието. — Танцувай с мен.
— Определено не знам този танц. — Стъпките му нямаха нищо общо с плавните танци в Сет-Тур или в двора на Рудолф.
— Аз пък го знам — каза Матю, без да си прави труда да гледа въртящите се двойки зад него. — Танцът е стар, казва се Черната кранта и е с много лесни стъпки. — Издърпа ме в края на редицата, измъкна капана за мишки от ръцете ми и го даде на някакво хлапе да го пази. Обеща едно пени на момчето, ако ни го върне в края на песента.
Сетне хвана ръката ми, пристъпи в редицата танцьори и когато другите започнаха, ние ги последвахме. Три стъпки и леко подритване напред, три стъпки и малка крачка назад. След няколко повторения стигнахме по-сложните стъпки, когато редицата от дванайсет танцьори се раздели на две от по шестима, които започнаха да си сменят местата, да минават по диагонал от едната редица в другата и да лъкатушат напред-назад.
Когато танцът завърши, имаше призиви за още музика и молби за конкретни мелодии, но ние излязохме от Кралската борса преди танците да станат по-енергични. Матю прибра капана и вместо да ме поведе обратно към вкъщи, тръгна на юг към реката. Минахме по толкова много алеи и пресякохме толкова църковни площади, че напълно изгубих ориентация, когато стигнахме до «Вси светии» с нейната висока квадратна кула и изоставен вътрешен двор с колонада, където някога са се разхождали монасите. Подобно на повечето лондонски църкви, и тази беше на път да се превърне в развалина и средновековната ѝ зидария се рушеше.
— Катери ли ти се? — попита Матю, вмъкна се в двора и отвори ниска дървена врата.
Кимнах и започнахме да се изкачваме. Подминахме камбаните, които за щастие точно сега не звъняха. Матю бутна капака на покрива. Изпълзя през отвора, после хвана ръката ми и ме издърпа. Изведнъж се озовахме зад зъберите на кулата и целият Лондон се разпълзя в краката ни.
Огньовете по хълмовете извън града вече горяха ярко, фенери се поклащаха нагоре-надолу на носовете на лодките и баржите в Темза. В далечината, на черния фон на реката, фенерите приличаха на светулки. Чувах смях, музика и всички обичайни звуци на живота, с който бях така свикнала през месеците, откакто дойдохме тук.
— Е, срещна се с кралицата, видя Кралската борса през нощта и участва в представление, вместо само да гледаш — изброи Матю, като свиваше пръсти.
— Освен това намерихме ръкописа. И открих, че съм тъкачка и че магията не е така дисциплинирана, както се бях надявала. — Гледах града и си спомнях как при пристигането ни Матю ми беше показал основните забележителности, защото се опасяваше, че ще се изгубя. Сега и аз можех да ги посоча. — Онова там е Брайдуел. И «Свети Павел». И арените за борби с кучета. — Обърнах се към мълчаливия вампир до мен. — Благодаря за вечерта, Матю. Никога не сме излизали просто така. Вълшебно е.
— Добре се представих с ухажването, нали? Трябваше да прекараме повече вечери като тази, с танци и гледане на звездите. — Той вдигна лице нагоре и бледата му кожа заблестя на лунната светлина.
— Направо светиш — тихо ахнах и посегнах да докосна кожата му.
— Ти също. — Ръцете му се плъзнаха към кръста ми и бебето се оказа в прегръдката ни. — Това ми напомня нещо. Баща ти ни направи списък какво да правим.
— Забавлявахме се. Ти направи магия, като ме заведе в борсата и ме изненада с тази гледка.
— Значи остават само още две неща. Дамите избират. Мога да вия към луната или да полудуваме.
Усмихнах се и се извърнах. Странно, но се почувствах леко засрамена. Матю отново обърна лице към луната и се приготви.
— Никакво виене. Ще вдигнеш под тревога цялата градска стража — запротестирах аз, смеейки се.
— Значи минаваме на целувките — тихо рече той и впи устни в моите.
На следващата сутрин всички в къщата се прозяваха на закуска, след като се бяха прибрали по малките часове. Том и Джак тъкмо бяха станали и нагъваха каша, когато Галоуглас влезе и прошепна нещо на Матю. Устата ми пресъхна, когато видях тъжния му поглед.
— Къде е татко? — Скочих на крака.
— Отишъл си е — мрачно отвърна Галоуглас.
— Защо не го спря? — упрекнах го, а сълзите заплашваха да бликнат от очите ми. — Не може да си е отишъл. Трябваха ми само още няколко часа с него.