— Аз го правя така. — Възелът беше възхитително прост, с открити клупове и завъртания, подобно на каменните плетеници на прозорец на катедрала.
— Моите са различни. — Засмях се тъжно. — Аз все въртя и суча.
— Всяка плетка е уникална като създателя си. Богинята не иска да имитираме някакъв идеал за съвършенство, а да бъдем истински.
— Е, значи при мен всичко е бъркотия. — Посегнах към вървите да разгледам по-добре.
— Мога да ти покажа още един възел — предложи баба Алсъп.
— Още един? — Намръщих се в недоумение.
— Десети. Невъзможно ми е да го направя, макар че би трябвало да е най-простият. — Баба Алсъп се усмихна, но брадичката ѝ трепереше. — Моята учителка също не можеше, но въпреки това ми го предаде с надеждата, че може да се появи тъкачка като теб.
Тя развърза току-що направения възел с едно движение на съсухрения си пръст. Върнах ѝ червената коприна и тя направи прост клуп. За момент връвта се сля в непрекъснат пръстен. Щом обаче тя извади пръста си от него, клупът се развали.
— Но ти събра краищата само преди минута, при това с много по-сложно тъкане — обърках се аз.
— Има ли пресичане на връвта, мога да вържа краищата и да завърша заклинанието. Но само тъкач, който стои между световете, може да направи десетия възел — отвърна тя. — Опитай. Използвай сребристата коприна.
Озадачена, съединих краищата на връвта в кръг. Нишките се свързаха и образуваха клуп без начало и без край. Вдигнах пръста си, но кръгът си остана.
— Чудесна плетка — със задоволство рече баба Алсъп. — Десетият възел улавя силата на вечността, плетката на живота и смъртта. Той е като змията на съпруга ти или като начина, по който Кора носи опашката си в устата си понякога, когато започне да ѝ се пречка. — Тя вдигна десетия възел. Той бе още един уроборос. Усещането за нещо необичайно изпълни стаята и накара косъмчетата на ръката ми да настръхнат. — Сътворението и унищожаването са най-простите магии, но и най-мощните, също както най-простият възел е най-труден за правене.
— Не искам да използвам магия, за да унищожавам каквото и да било — заявих. Родът Бишъп винаги се стараеше да не причинява вреда. Леля ми Сара вярваше, че всяка вещица, която се отклони от това фундаментално правило, ще открие, че в крайна сметка ще я връхлети зло.
— Никой не иска да използва даровете на богинята като оръжие, но понякога това е необходимо. Твоят варг го знае. След случилото се тук и в Шотландия ти също го осъзнаваш.
— Може би. Но моят свят е различен — отбелязах. — Има много по-малко нужда от магически оръжия.
— Световете се променят, Даяна. — Баба Алсъп насочи вниманието си към някакъв далечен спомен. — Учителката ми, майка Урсула, беше велика тъкачка. Спомних си едно нейно пророчество в навечерието на Вси светии, когато започнаха ужасните събития в Шотландия — и когато ти дойде да промениш нашия свят.
Гласът ѝ стана напевен.
Нито полъх, нито пукане от огнището не смути тишината, която последва. Баба Алсъп пое дълбоко дъх.
— Разбери, всичко е едно. Смърт и раждане. Десетият възел е без начало и край, змията на варга. Пълната луна, която светеше в началото на седмицата, и сянката на Кора върху Темза като предвестник на заминаването ти. Старият свят и новият. — Усмивката ѝ трепна. — Радвах се, когато дойде при мен, Даяна Ройдън. А когато си тръгнеш, както трябва да сториш, сърцето ми ще ридае.
— Обикновено Матю ме уведомява, когато напуска града ми. — Белите ръце на Андрю Хабърд почиваха върху украсените облегалки на стола му в криптата на църквата. Високо над нас някой се приготвяше за наближаващата служба. — Какво ви води тук, госпожо Ройдън?
— Дойдох да поговоря с вас за Ани и Джак.
Странните очи на Хабърд ме изучаваха, докато изваждах малка кожена кесия от джоба си. Вътре имаше достатъчно пари за издръжка и на двамата за пет години.
— Напускам Лондон. Бих искала вие да се грижите за тях. — Протегнах парите към него. Той дори не помръдна.
— Не е необходимо, госпожо.
— Моля ви. Бих ги взела със себе си, ако можех. Тъй като е невъзможно, трябва да знам, че някой ще се грижи за тях.
— И какво ще ми дадете в замяна?
— Че как… парите, разбира се. — Отново му протегнах кесията.
— Не искам и не се нуждая от пари, госпожо Ройдън. — Хабърд се облегна назад в стола си и бавно затвори очи.