До заминаването ни оставаха часове. Връщах се от мосю Вален с неудобен пакет, увит в мека кожа, когато се заковах при вида на десетгодишно момиченце, което стоеше на улицата пред една пекарна и гледаше като омагьосано изложените на витрината стоки. Напомни ми на самата мен на нейната възраст, от рошавата, руса като слама коса до ръцете, които бяха твърде дълги за цялата ѝ фигура. Момичето се вцепени, сякаш знаеше, че го гледат. Когато очите ни се срещнаха, разбрах защо — тя беше вещица.
— Ребека! — извика някаква жена, излизаща от магазина. Сърцето ми подскочи при вида ѝ. Приличаше на смесица от майка ми и Сара.
Ребека не каза нищо, а продължи да се взира в мен, сякаш беше видяла призрак. Майка ѝ се обърна да види какво е привлякло вниманието на момичето и ахна. Погледът ѝ погъделичка кожата ми, докато се плъзгаше по лицето и тялото ми. Жената също беше вещица.
Заповядах на краката си да тръгнат към магазина. Всяка стъпка ме приближаваше до вещиците. Майката придърпа детето в полите си и Ребека се опита да се освободи.
— Прилича на баба — прошепна тя, като се опитваше да ме разгледа по-добре.
— Шшш — изшътка майка ѝ и ме погледна извинително. — Знаеш, че баба ти е мъртва, Ребека.
— Казвам се Даяна Ройдън. Живея в «Еленът и короната».
— Но в такъв случай сте… — Очите на жената се разшириха и тя придърпа Ребека още по-близо до себе си.
— Аз съм Ребека Уайт — обади се момичето, без да обръща внимание на реакцията на майка си, и направи лек, неуверен реверанс. Това също ми се видя познато.
— За мен е удоволствие да се запознаем. Отскоро ли сте в Блекфрайърс? — Исках да продължа разговора колкото се може повече, дори само за да мога да гледам познатите им и същевременно чужди лица.
— Не. Живеем до болницата на пазара Смитфийлд — обясни Ребека.
— Аз приемам пациенти, когато отделенията им са пълни. — Жената се поколеба. — Казвам се Бриджит Уайт, а Ребека е моя дъщеря.
Дори без познатите имена Ребека и Бриджит, разпознах двете създания с мозъка на костите си. Бриджит Бишъп беше родена около 1632 г., а първото име в гримоара на Бишъп бе на бабата на Бриджит, Ребека Дейвис. Нима това десетгодишно момиче щеше един ден да се омъжи и да приеме това име?
Вниманието на Ребека беше привлечено от нещо на шията ми. Посегнах натам. Обеците на Изабо.
Бях използвала три неща, за да се върнем с Матю назад в миналото — ръкописно копие на «Доктор Фауст», сребърна шахматна фигура и една обеца. Тази обеца. Посегнах и извадих фината златна тел от ухото си. От опита ми с Джак знаех, че е добре да осъществяваш пряк зрителен контакт с децата, ако искаш да оставиш у тях трайно впечатление, затова приклекнах, така че очите ни да се окажат на едно ниво.
— Трябва ми някой, който да пази нещо мое. — Подадох обецата. — Един ден ще имам нужда от нея. Ще ми я пазиш ли?
Ребека ме погледна сериозно и кимна. Поех ръката ѝ, усещайки как между двете ни преминава тока на разпознаването, и поставих бижуто в дланта ѝ. Тя сви юмруче.
— Може ли, мамо? — със закъснение попита тя.
— Мисля, че няма нищо лошо — предпазливо отвърна майка ѝ. — Хайде, Ребека. Трябва да тръгваме.
— Благодаря — казах аз и потупах Ребека по рамото, докато гледах Бриджит в очите. — Благодаря.
Усетих побутващ поглед. Изчаках Ребека и Бриджит да се отдалечат, преди да се обърна към Кристофър Марлоу.
— Госпожо Ройдън. — Гласът на Кит беше дрезгав и самият той изглеждаше като смъртта. — Уолтър ми каза, че довечера заминавате.
— Помолих го да ви каже. — Само със силата на волята си принудих Кит да ме погледне в очите. Това бе още нещо, което можех да оправя — да се погрижа Матю да се сбогува подобаващо с онзи, който някога е бил най-близкият му приятел.
Кит заби поглед в краката си, изненадан от думите ми.
— Защо? — слисано попита.
— Защото го обичате. И защото докато Матю ви обвинява за случилото се с мен, част от него ще остане с вас. Завинаги — рекох просто. — Елате горе и се сбогувайте.
Матю ни чакаше на площадката — беше усетил, че водя някого у дома. Целунах го леко по устата, докато го подминавах на път за спалнята.
— Твоят баща ти прости — промърморих. — Дай на Кит същия дар в отговор.
И ги оставих да оправят онова, което можеше да се оправи за малкото оставащо време.
Няколко часа по-късно връчих на Томас Хариът метална тръба.
— Ето го и вашето звездно стъкло, Том.
— Направих го от цев — със съответните промени, разбира се — обясни мосю Вален, прочутият майстор на часовници и капани за мишки. — Освен това е гравирано, както помоли госпожа Ройдън.