Отстрани имаше красив, малък сребърен банер с думите «N. VALLIN ME FECIT, T. HARRIOT ME INVENIT, 1591».
— «Н. Вален ме направи, Т. Хариът ме измисли.» — Усмихнах се топло на мосю Вален. — Великолепно.
— Може ли да погледнем луната? — извика Джак и се втурна към вратата. — Тя вече изглежда по-голяма от часовника на «Сейнт Милдред»!
И така математикът и лингвист Томас Хариът влезе в историята на науката в двора на «Еленът и короната», докато стоеше на прокъсан тръстиков стол, свален от тавана. Той насочи дългата метална тръба с лещите от очила към пълната луна и въздъхна от удоволствие.
— Виж, Джак. Точно както каза синьор Дела Порта. — Том прикани момчето да седне в скута му и нагласи единия край на тръбата пред окото на ентусиазирания си асистент. — Наистина решението е две лещи, вдлъбната и изпъкнала, поставени на правилното разстояние.
След Джак всички се изредихме да погледнем.
— Изобщо не е онова, което очаквах — разочаровано промърмори Джордж Чапман. — Не мислехте ли, че луната ще изглежда по-впечатляващо? Мисля, че предпочитам мистериозната луна на поета пред тази, Том.
— Я, че тя далеч не била съвършена — оплака се Хенри Пърси, разтърка очи и отново надникна през тръбата.
— Разбира се, че не е. Нищо не е съвършено — подчерта Кит. — Не бива да вярваш на всичко, което ти говорят философите, Хал. Това е най-сигурният път към разрухата. Виждаш колко малко направи философията за Том.
Погледнах към Матю и се ухилих. Беше минало известно време, откакто се бяхме наслаждавали на подмятанията в Нощната школа.
— Том поне може да се изхранва сам, което не бих казал за някои мои познати драматурзи. — Уолтър погледна през тръбата и подсвирна. — Иска ми се да беше измислил този уред преди да заминем за Вирджиния, Том. Щеше да ни бъде от полза. Можехме да изучаваме брега направо от кораба. Галоуглас, погледни през тръбата и после кажи, че греша.
— Ти никога не грешиш, Уолтър — каза Галоуглас и смигна на Джак. — Чуй ме добре, млади Джак. Онзи, който ти плаща надницата, е прав във всяко отношение.
Бях поканила и баба Алсъп със Сюзана на сбирката и те също надникнаха през звездното стъкло на Том. И двете като че ли не се впечатлиха особено от изобретението, макар да сумтяха ентусиазирано, когато ги питаха за мнението им.
— Защо хората се занимават с такива дреболии? — прошепна ми Сюзана. — И без този нов инструмент мога да им кажа, че луната не е съвършено гладка. Да не би да нямат очи?
След удоволствието да наблюдаваме небесата остана само болезненото вземане на сбогом. Изпратихме Ани с баба Алсъп с обяснението, че Сюзана ще се нуждае от още един чифт ръце да изпрати старицата през града. Моето довиждане бе енергично, но Ани ме погледна неуверено.
— Добре ли сте, госпожо? Ако искате, да остана тук?
— Не, Ани. Върви с леля си и с баба Алсъп. — Премигах, за да сдържа сълзите си. Как ли понасяше Матю тези постоянни сбогувания?
Кит, Джордж и Уолтър си тръгнаха след това, като се простиха кратко и потупаха Матю по рамото, за да му пожелаят всичко добро.
— Хайде, Джак. Ти и Том идвате у дома с мен — подкани Хенри Пърси. — Нощта е още млада.
— Не искам да тръгвам — заяви Джак. Той се обърна с широко отворени очи към Матю. Момчето усещаше предстоящата промяна.
Матю коленичи пред него.
— Няма от какво да се боиш, Джак. Познаваш господин Хариът и лорд Нортъмбърленд. Няма да позволят да ти се случи нещо лошо.
— Ами ако сънувам кошмар? — прошепна Джак.
— Кошмарите са като звездното стъкло на господин Хариът. Фокус на светлината, който кара нещо далечно да изглежда по-близко и по-голямо, отколкото е в действителност.
— О! — Джак обмисли отговора на Матю. — Значи дори да видя чудовище в сънищата си, то не може да се добере до мен?
Матю кимна.
— Ще ти кажа една тайна. Сънят е обратното на кошмара. Ако сънуваш някого, когото обичаш, той ще ти изглежда по-близко, дори да е много далеч. — Матю се изправи и постави ръка върху главата на момчето, сякаш го благославяше безмълвно.
След като Джак и пазителите му си тръгнаха, остана единствено Галоуглас. Взех вървите от кутията си за магии, като оставих няколко неща в нея — камъче, бяло перо, парченце самодивско дърво, бижутата си и бележката от баща ми.
— Ще се погрижа за нея — обеща ми той и взе кутията от мен. Изглеждаше странно мъничка в огромната му длан. Той ме прегърна в мечешка прегръдка.
— И да пазиш другия Матю, за да може да ме намери един ден — прошепнах в ухото му, стиснала здраво очи.
Пуснах го и отстъпих настрани. Двамата Дьо Клермон се сбогуваха по начина, по който го правеха всички от семейството кратко, но с чувство.