— Сами ли сме? — попитах.
Той вдиша миризмите на къщата.
— Да.
От неговия тих отговор къщата се събуди и за миг от безжизнена и неподвижна стана плътна и неспокойна. Матю ме погледна и се усмихна.
— Косата ти. Отново се е променила.
Погледнах надолу и видях не жълтеникавочервените къдри, с които вече бях свикнала, а прави копринени кичури с по-ярък червеникавозлатен оттенък, досущ като косата на майка ми.
— Сигурно е от броденето из времето.
Къщата изскърца и изстена. Усетих, че събира енергия да избухне.
— Това сме просто ние с Матю.
Думите ми бяха успокояващи, ала гласът ми бе остър и със странен акцент. Въпреки това къщата го позна и въздишка на облекчение изпълни стаята. От комина лъхна ветрец, донасяйки непознат аромат на лайка и канела. Погледнах през рамо към камината и напуканите дървени панели около нея и скочих на крака.
— Какво е това, по дяволите?
Под скарата беше израснало дърво. Черният му ствол изпълваше комина и клоните му се бяха набутали през камъка и дървената ламперия.
— Прилича на дървото от алембика на Мери. — Матю приклекна до камината в своите черни кадифени бричове и бродирана ленена риза. Пръстът му докосна малка бучка сребро, вградена в кората. Подобно на моя, гласът му звучеше някак странно.
— Напомня на поклонническата ти значка. — Очертанията на ковчега на Лазар едва се разпознаваха. Приклекнах до него и дългата ми черна пола се разстла по пода.
— Мисля, че да. Ампулата[106] имаше две позлатени кухини за светена вода. Преди да напусна Оксфорд, бях напълнил едната с моята кръв, а другата с твоята. — Погледите ни се срещнаха. — Бяха толкова близо, имах чувството, че никога няма да бъдем разделени.
— Навярно ампулата е била изложена на топлина и частично се е стопила. Щом вътрешността е била позлатена, заедно с кръвта са се освободили и следи от живак.
— Значи дървото е получено от някои от съставките, които има и в arbor Dianae на Мери. — Матю погледна нагоре към голите клони.
Ароматът на лайка и канела се засили. Дървото започна да цъфти — но не с обичайните плодове или цветове. Вместо тях от клоните се появи ключ и лист велум.
— Това е страницата от ръкописа — каза Матю, докато вземаше листа.
— Значи книгата е все още повредена и непълна и през нашия век. Нищо от стореното в миналото не е променило този факт. — Поех дъх, за да се овладея.
— В такъв случай има вероятност ръкописът да е скрит на сигурно място в Бодлианската библиотека — тихо рече Матю. — Това е ключ за кола. — Той го откъсна от клона. От месеци не бях и помисляла за друг вид транспорт, освен кон или кораб. Погледнах през предния прозорец, но там не ни чакаше никаква кола. Матю проследи погледа ми.
— Маркъс и Хамиш със сигурност са се погрижили да ни осигурят начин да стигнем до Сет-Тур според плана, без да ги викаме на помощ. Вероятно са оставили за всеки случай коли из цяла Европа и Америка. Но не биха ги оставили на показ — продължи Матю.
— Тук няма гараж.
— Плевнята. — Ръката на Матю машинално се насочи да прибере ключа в джоба си, но бричовете му нямаха такива модерни удобства.
— Дали са се сетили да ни оставят и дрехи? — посочих към бродирания си жакет и дългата пола. Още бяха прашни от черния път до Оксфорд от 16-и век.
— Да проверим. — Матю понесе ключа и листа от Ашмол 782 към трапезарията и кухнята.
— Пак кафяво — отбелязах, загледана в карираните тапети и древния хладилник.
— И пак дом — добави Матю и ме хвана под ръка.
— Не и без Ем и Сара. — В пълен контраст с претъпканото домакинство, което ни бе заобикаляло толкова месеци, съвременното семейство изглеждаше крехко и членовете му — съвсем малко. Нямаше я Мери Сидни, с която да обсъждам тревогите си някоя бурна вечер. Нито Сюзана или баба Алсъп, които да наминат някой следобед за чаша вино и да ми помогнат в усъвършенстването на последното заклинание. Не можех да разчитам на дружелюбната помощ на Ани, за да се отърва от корсета и полите. Рошльо или Джак не се мотаеха в краката ми. И ако ни потрябваше помощ, нямаше Хенри Пърси, който да се втурне без никакви въпроси и колебания. Прегърнах Матю през кръста; имах нужда да си припомня, че е тук, здрав и непоклатим.
— Винаги ще ти липсват — тихо рече той. Беше преценил правилно настроението ми. — Но с времето болката ще избледнее.
— Започвам да се чувствам по-скоро вампир, отколкото вещица — тъжно признах. — Твърде много сбогувания и липсващи любими.
Забелязах календара на стената. Показваше месец ноември. Посочих го на Матю.
— Нима е възможно никой да не е идвал тук от миналата година? — тревожно се запита той.