— Нещо явно не е наред — изтъкнах и посегнах към телефона.
— Не — спря ме Матю. — Паството може да подслушва линията. Очакват ни в Сет-Тур. Трябва да отидем там, независимо дали по време на отсъствието ни тук е минал само час или цяла година.
Намерихме съвременните си дрехи върху сушилнята, пъхнати в калъфка за възглавница, за да не се прашат. Куфарчето на Матю беше до тях. Значи поне Ем беше идвала тук след заминаването ни. Никой друг не би се сетил за подобни практични дреболии. Макар да изпитвах нежелание да се разделям с осезаемите останки от предишния ни живот, увих нашите дрехи от времето на Елизабет в спалното бельо и ги взех под мишници като две стари футболни топки. Матю прибра листа от Ашмол 782 в коженото куфарче и затвори капака.
Той огледа градината и полето, преди да излезем от къщата; зорките му очи бяха нащрек за евентуални опасности. Аз също огледах мястото с третото си вещерско око, но навън като че ли нямаше никого. Виждах водата под градината, чувах совите в дърветата, усещах лятната сладост във вечерния въздух, но това бе всичко.
— Хайде — каза Матю, грабна единия вързоп и ме хвана за ръка. Изтичахме през откритото пространство до плевнята. Матю се облегна с цялата си тежест на плъзгащата се врата и натисна, но тя не помръдна.
— Сара е сложила магия. — Виждах я как се вие около дръжката и през дървото. — При това добра магия.
— Прекалено добра за разваляне ли? — Устните на Матю се бяха свили от безпокойство. Нищо чудно, че се тревожеше. При последното ни идване тук не бях успяла да запаля тиквите за Вси светии. Открих краищата на връзката и се ухилих.
— Няма възли. Сара е добра, но не е тъкачка. — Бях затъкнала копринените си върви в колана си. Когато ги извадих, зелената и кафявата се раздвижиха и се лепнаха за магията на Сара, разхлабвайки ограниченията, поставени от леля ми на вратата. Дори нашият крадец-виртуоз Джак не би могъл да се справи по-бързо.
Хондата на Сара беше паркирана вътре.
— Как ще се побереш в това нещо, по дяволите? — зачудих се.
— Ще се справя някак. — Матю метна дрехите ни в багажника. Подаде ми куфарчето, сгъна се на предната седалка и след няколко неуспешни опита двигателят на колата оживя.
— И сега накъде? — попитах, докато си слагах колана.
— Сиракюз. После към Монреал. А оттам в Амстердам, където имам къща. — Матю превключи на скорост и предпазливо изкара колата. — Ако някой ни търси, ще се съсредоточи върху Ню Йорк, Лондон и Париж.
— Нямаме паспорти — отбелязах.
— Виж под постелката. Маркъс би поръчал на Сара да ги остави там — каза той. Вдигнах мръсната постелка и намерих френския паспорт на Матю и моя американски.
— Защо паспортът ти не е тъмночервен? — попитах, докато вадех документите от запечатаното найлоново пликче (още една грижлива подробност от страна на Ем).
— Защото е дипломатически. — Матю излезе на пътя и включи светлините. — Би трябвало и ти да имаш такъв.
Моят френски дипломатически паспорт на името на Диана дьо Клермон, отбелязана като роднина на Матю, бе прибран вътре в обикновения американски. Незнайно как Маркъс беше успял да направи дубликат на снимката ми, без да повреди оригинала.
— И сега ли си шпионин? — тихо попитах.
— Не. Като при хеликоптерите е — отвърна с усмивка той. — Просто поредната характерна черта на Дьо Клермон.
Напуснах Сиракюз като Даяна Бишъп и на следващия ден влязох в Европа като Диана дьо Клермон. Къщата на Матю в Амстердам се оказа постройка от 17-ти век в най-красивата част на Херенграхт. Обясни ми, че я е купил веднага след като заминал от Шотландия през 1605 година.
Задържахме се там само колкото да вземем душ и да се преоблечем. Запазих същите панталони, които носех от Мадисън, и смених ризата си с една от ризите на Матю. Той се спря на обичайното си сиво и черно от кашмир и вълна, макар че според вестниците юни наближаваше края си. Странно бе да не виждам краката му. Бях свикнала да са на показ.
— Струва ми се честно — изтъкна Матю. — Аз не бях виждал краката ти от месеци, освен в спалнята.
Матю едва не получи инфаркт, когато откри, че любимият му рейнджроувър не го чака в подземния гараж. Вместо него открихме тъмносиня спортна кола с гюрук.
— Ще го убия — обеща Матю, когато видя ниския автомобил. Той отключи металната кутия на стената, използвайки ключа на къщата. Вътре имаше друг ключ и бележка:
«Добре дошъл у дома. Никой няма да очаква да караш това. Колата е безопасна. И бърза. Здрасти, Даяна.»
М.