Матю не обърна внимание на протегнатата ръка на баща си. Не си разменихме и дума, докато излизахме от голямата зала и поемахме към семейните спални. На вратата на моята Матю най-накрая успя да се овладее достатъчно, за да рискува да започне разговор.
— Филип се отнася с теб като с високопоставена икономка. Това е нетърпимо.
— Баща ти се държи с мен като с жена от това време. Ще се справя, Матю. — Млъкнах, събрах кураж. — Кога за последен път си пил кръв от същество, което ходи на два крака? — Бях го принудила да пие кръв от мен, преди да тръгнем от Мадисън, а преди това се бе хранил от някакъв безименен топлокръвен в Канада. Няколко седмици преди това бе убил Джилиан Чембърлейн в Оксфорд. Може би и от нея бе пил. Освен в тези случаи през устните му от месеци не бе преминавала никаква друга кръв, освен животинска.
— Защо ме питаш? — попита Матю с остър тон.
— Филип твърди, че не си силен както обикновено. — Стиснах ръката му по-здраво. — Ако имаш нужда да се нахраниш и не искаш кръв от непознат, можеш да пиеш от моята.
Преди Матю да успее да отговори, откъм стълбището се чу смях.
— Внимавай, Даяна. Ние, кръвопийците, имаме остър слух. Предложиш ли един път кръвта си в тази къща, няма да можеш да държиш вълците далеч от себе си. — Филип бе хванал с две ръце резбованата арка над стълбите.
Матю извърна рязко глава, беше бесен.
— Махай се, Филип.
— Вещицата е безразсъдна. Моя отговорност е да се погрижа импулсите ѝ да са под контрол. Иначе може да ни унищожи.
— Вещицата е моя — заяви хладно Матю.
— Не още — подчерта Филип и тръгна надолу по стълбите, клатейки глава със съжаление. — А може би никога няма да стане.
След тази среща Матю стана дори още по-затворен и сдържан. Беше гневен на баща си, но вместо да излее беса си върху причината, той се държеше грубо с всички: с мен, Ален, Пиер, готвача и всички същества, които имаха нещастието да се мернат на пътя му. Домакинството бе обзето от силна тревога заради пиршеството. След като няколко часа се примиряваше с лошото държание на сина си, Филип му даде шанс. Или да се наспи, за да му се оправи настроението, или да се нахрани. Матю избра трета възможност и отиде да потърси в архивите на семейство Дьо Клермон някакви следи от Ашмол 782. Оставена без надзор, аз се върнах в кухнята.
Филип ме завари в стаята на Март, както бях надвесена над повредения уред за дестилация, със запретнати ръкави и обгърната от пара.
— Матю пил ли е кръв от теб? — попита ме рязко и погледът му се плъзна по ръцете ми.
Вдигнах лявата си ръка в отговор. Мекият лен се смъкна покрай рамото ми и откри розовите следи от белега на свивката. Бях си срязала там плътта, за да може Матю да пие по-лесно.
— Някъде другаде? — Филип насочи вниманието си към торса ми.
С другата ръка оголих шията си. Раната беше по-дълбока, но тя бе дело на вампир, затова по-малка.
— Каква си глупачка, да позволиш на презрян кръвопиец да пие кръв не само от ръката ти, но и от шията — възкликна Филип. Беше поразен. — Споразумението забранява на кръвопийците да пият кръв от вещици и демони. Матю го знае.
— Той умираше и освен моята кръв нямаше нищо друго! — извиках гневно. — Ако от това ще се почувстваш по-добре, наложи се да го принудя.
— Значи така. Синът ми без съмнение е убеден, че като е взел само кръвта ти, но не и тялото ти, ще може да те освободи. — Филип поклати глава. — Греши обаче. Наблюдавах го. Никога няма да се освободиш от Матю, без значение дали ще преспи с теб или не.
— Матю знае, че никога няма да го напусна.
— Разбира се, че ще го напуснеш. Някой ден животът ти на тази земя ще свърши и ще поемеш в последния си път към онзи свят. Матю ще предпочете вместо да жали за теб, да те последва в смъртта. — В думите на Филип кънтеше самата истина.
Майката на Матю ми бе разказала историята на създаването му: как паднал от скелето, докато помагал да се строи селската църква. Още когато я чух за първи път, се зачудих дали отчаянието от загубата на съпругата му Бланка и сина му Лукас не го бе довело до самоубийство.
— Много лошо, че Матю е християнин. Неговият Бог никога не е доволен.
— Как така? — попитах, объркана от внезапната смяна на темата.
— Когато ти или аз направим нещо грешно, ние си оправяме сметките с боговете и продължаваме да живеем с надеждата, че в бъдеще ще се справим по-добре. Синът на Изабо изповядва греховете си и ги изкупва отново и отново. Заради живота, който води, човека, който е, заради това, което е сторил. Вечно гледа назад и това няма край.
— Защото има силна вяра, Филип. — В живота на Матю имаше духовен център, който влияеше на отношението му към науката и смъртта.