— Матю? — На Филип не му се вярваше. — Вярата му е по-слаба от на всеки друг, когото познавам. Това неговото се нарича убеждение, а то е доста по-различно и зависи повече от главата, отколкото от сърцето. Матю винаги е имал силен интелект, който може да се справи с абстракции като Бог. Така успя да приеме това, в което се бе превърнал, след като Изабо го направи част от семейството. Защото всеки кръвопиец е различен. Моите синове избраха свои си пътеки — война, любов, чифтосване, завоевания, придобиване на богатства. За Матю винаги най-важни са били идеите.
— И все още е така — казах кротко.
— Но идеите рядко са толкова силни, че да подхранват смелостта. Не и когато няма вяра в бъдещето. — Изражението му стана замислено. — Не познаваш съпруга си така, както аз го познавам.
— Не колкото теб, прав си. Ние сме вещица и вампир, които се обичат, въпреки че ни е забранено. Споразумението не ни позволява да се ухажваме открито и да правим разходки на лунна светлина. — Колкото повече говорех, толкова повече се разгорещявах. — Не мога да го хвана за ръката или да докосна лицето му извън тези четири стени, без да се страхувам, че някой ще забележи и ще бъдем наказани.
— Матю ходи на църква в селото около пладне, когато си мислиш, че търси книгата ти. И днес отиде там. — Забележката на Филип беше странно отдалечена от съдържанието на разговора ни. — Някой ден можеш да го проследиш. Вероятно тогава ще го опознаеш по-добре.
Отидох в църквата около единайсет преди обяд в понеделник с надеждата да я намеря празна. Но Матю беше там, точно както Филип ми бе казал.
Няма начин да не бе чул как тежката врата се затваря зад мен, както и стъпките ми по пода, но не се обърна. Остана на колене вдясно от олтара. Въпреки студа бе само по тънка ленена риза, панталони и обувки. Замръзнах само като го гледах и придърпах наметалото си да се завия по-плътно.
— Баща ти ми каза, че ще те намеря тук — рекох аз накрая в резониращата тишина.
За първи път влизах в тази църква и се огледах с любопитство. Като много храмове във Франция, и този в Сен Люсиен през 1590 година вече беше остарял. Простите му линии бяха коренно различни от високите кули и дантелените каменни орнаменти на готическите катедрали. Стенописи в ярки цветове украсяваха широката арка, отделяща апсидата от нефа, и пространствата под високите прозорци. Повечето от тях бяха отворени за стихиите, макар някой да бе направил плах опит да затвори най-близките до вратата. Извитият таван бе кръстосан от солидни дървени греди, които свидетелстваха за майсторството на дърводелеца и строителя.
Когато за първи път отидох в «Старата ложа», домът на Матю ми напомни за него. Личността му бе вградена навсякъде и тук, в геометричните детайли, изсечени в гредите, в просторните арки, под колоните.
— Ти си построил това.
— Само част. — Очите на Матю се вдигнаха към апсидата и изображението на Христос на трона. Едната ръка на Божия син бе вдигната, а другата — готова да раздава справедливост. — Най-вече нефа. Апсидата бе завършена, докато бях… далеч оттук.
Спокойното лице на светия се взираше мрачно в мен през рамото на Матю. Държеше дърводелски ъгъл и лилия с дълга дръжка. Беше Йосиф, мъжът, който не бе задавал въпроси, когато взел за съпруга бременна девица.
— Трябва да поговорим, Матю. Може би трябва да го направим в замъка. Тук няма къде да седнем. — Никога не бях смятала дървените пейки за удобни, докато не се озовах в храм, където такива нямаше.
— Църквите не са строени, за да създават удобства — изтъкна Матю.
— Така е. Но пък едва ли основната им цел е да правят вярващите нещастни. — Огледах стенописите. Ако вярата и надеждата бяха така здраво свързани, както твърдеше Филип, тогава може би Матю можеше да намери тук нещо, което да му повдигне духа.
Открих Ной и неговия ковчег. Глобално бедствие и избегнато на косъм унищожение на всички живи същества едва ли биха могли да се нарекат жизнеутвърждаващи. Друг светец героично убиваше дракон, но прекалено много ми напомняше на лов и ме притесняваше. Изображенията край входа на църквата бяха посветени на Страшния съд. Най-отгоре подредени в редици ангели надуваха златни тромпети, а върховете на крилете им докосваха пода, но рисунките на ада в дъното — разположени така, че да не можеш да излезеш, без да видиш осъдените на вечни мъки — бяха ужасяващи. Възкресението на Лазар може би би донесло успокоение на един вампир. Дева Мария обаче нямаше да помогне. Тя се намираше срещу Йосиф на входа на апсидата, беше спокойна и като от друг свят, още едно напомняне какво бе загубил Матю.