— Поне е усамотено. Филип рядко стъпва тук — каза уморено той.
— Тогава да останем. — Направих няколко стъпки към него и преминах направо на въпроса. — Какво не е наред, Матю? Отначало си мислех, че е шокът от потапянето в предишния ти живот, след това — перспективата да видиш отново баща си и да пазиш тайната за смъртта му. — Той продължаваше да стои на колене с наведена глава и с гръб към мен. — Но баща ти вече знае за бъдещето си. Така че трябва да има друга причина.
Атмосферата в църквата беше потискаща, а думите ми като че ли изкараха и последния кислород от нея. Чуваше се само песента на птиците в камбанарията.
— Днес е рожденият ден на Лукас — каза най-накрая съпругът ми.
Думите му се стовариха върху ми със страшна сила. Паднах на колене зад него и полата ми се надипли около мен. Филип беше прав. Не познавах Матю така добре като него.
Ръката му се вдигна и посочи към място на пода между него и изображението на Йосиф.
— Погребан е тук заедно с майка си.
На камъка нямаше надпис, обозначаващ какво има под него. Само гладка вдлъбнатина, като онези от множеството стъпки по стъпалата на стълбите. Пръстите на Матю се протегнаха, легнаха идеално в промеждутъка, останаха там известно време и се отдръпнаха.
— Част от мен умря заедно с Лукас. За Бланка беше същото. Тялото ѝ го последва след няколко дни, но очите ѝ бяха празни и душата ѝ вече бе отлетяла. Филип избра името му. На гръцки означава «блестящ». В нощта, в която се роди, Лукас беше много бял и блед. Когато акушерката ми го показа, кожата му отразяваше светлината от огнището, както луната отразява слънчевите лъчи. Странно как след толкова много години споменът ми за онази нощ все още е напълно ясен. — Матю млъкна и изтри очите си. Пръстите му бяха станали червени.
— Как се запознахте с Бланка?
— Замерях я със снежни топки през първата ѝ зима в селото. Бях готов на всичко, за да привлека вниманието ѝ. Тя беше деликатна и сдържана, мнозина търсеха компанията ѝ. До пролетта Бланка вече ми позволяваше да я изпращам от пазара до дома ѝ. Обичаше боровинки. Всяко лято поляните покрай църквата бяха пълни с тях. — Той погледна червените ивици по ръката си. — Всеки път, когато Филип видеше петната от сока им по пръстите ми, се смееше и предсказваше сватба до есента.
— Разбирам, че е бил прав.
— Оженихме се през октомври, след прибирането на реколтата. Бланка вече беше в третия месец. — Значи Матю можеше да изчака, преди да консумира нашия брак, но не бе устоял на чара на Бланка. Точно тази подробност от тяхната връзка не исках да зная.
— Любихме се за първи път през август — продължи той. — Бланка винаги искаше да угоди на другите. Сега, като се върна назад, се чудя дали не е била малтретирана като малка. Не наказвана — всички бяхме наказвани, и то по начини, които съвременните родители не могат дори да си представят, — а нещо повече. То бе пречупило духа ѝ. Съпругата ми бе научена да се поддава на желанията на всички по-възрастни, по-силни и по-нахални. Аз бях всички тези неща и в онази лятна нощ исках да каже «да». И тя каза.
— Изабо ми е разказвала, че двамата сте били много влюбени, Матю. Ти не си я насилил да направи нещо против волята си. — Исках да го утеша, доколкото мога, въпреки че от тези спомени го болеше.
— Бланка нямаше воля. Не и преди да се появи Лукас. Дори тогава тя я упражняваше само когато той беше в опасност или когато аз му се ядосвах. Цял живот е искала да има някой по-малък и по-слаб, когото да закриля. И си мислеше, че непрекъснато се проваля. Лукас не беше първото ни дете и с всяко помятане тя ставаше все по-мека и по-отстъпчива, все по-хрисима. Все по-малко способна да каже «не».
Сюжетът като цяло беше същият, но това не беше историята, която Изабо ми бе разказала за ранния живот на сина си. В нейната ставаше въпрос за силна любов и споделена мъка. Версията на Матю не бе смекчена от тъгата и загубата.
Прочистих гърлото си.
— И тогава се е появил Лукас.
— Да. След като години наред пълнех тялото ѝ със смърт, най-накрая ѝ дадох Лукас. — Той млъкна.
— Нищо не си можел да направиш, Матю. Тогава е било шести век, имало е епидемия. Не си могъл да ги спасиш.
— Можех да се спра и да не вземам нея. Тогава нямаше да имам кого да загубя! — възкликна Матю. — Тя не можеше да отказва, но в очите ѝ имаше неохота, когато правихме любов. Все ѝ обещавах, че този път бебето ще оцелее. Бях готов на всичко…
Болеше ме, че Матю е все още толкова силно привързан към мъртвата си съпруга и мъртвия си син. Техните духове витаеха из това място, както и в душата му. Но поне сега имах обяснение защо странеше от мен: заради това дълбоко чувство за вина и мъката, които носеше със себе си от толкова векове. Може би с времето щях да успея да освободя Матю от Бланка. Станах и отидох при него. Той трепна, когато пръстите ми се озоваха на рамото му.