— Има и още нещо.
Замръзнах.
— Опитах се да пожертвам и собствения си живот. Но Бог не го прие. — Матю вдигна глава. Взря се в изтъркания и издълбан камък пред себе си, след това в тавана.
— О, Матю!
— Седмици наред мислех как ще се присъединя към Лукас и Бланка, но се боях, че те ще са в рая, а Бог ще ме прати в ада заради греховете ми — продължи той делово. — Помолих една от жените в селото за съвет. Тя помисли, че съм обсебен от дух, че Бланка и Лукас не могат да намерят покой, защото са свързани с мен. Когато се качих на скелето, погледнах надолу и си помислих, че духовете им сигурно са в капан под камъка. Ако паднех върху него. Бог може би нямаше да има друг избор, освен да ги пусне. Или пък да ме остави да отида при тях, където и да бяха.
Това бе обърканата логика на отчаян човек, а не на учения с ясното съзнание, когото познавах.
— Бях толкова уморен — промълви той отпаднало. — Но Бог не ме остави да заспя. Не и след това, което направих. Заради греховете ми той ме предаде на същество, което ме превърна в някой, който не може нито да живее, нито да умре, дори не може да намери временен покой в сънищата си. Аз не правя нищо друго, освен да помня…
Матю бе изтощен и му бе ужасно студено. Кожата му бе по-хладна дори от ледения въздух, който ни заобикаляше. Сара сигурно би знаела каква магия да направи, за да облекчи страданието му, но аз не можех да сторя нищо друго, освен да придърпам съпротивляващото му се тяло към себе си и да му дам част от малкото топлина, която имах.
— Оттогава Филип ме презира. Мисли ме за слаб, прекалено слаб, за да се оженя за някоя като теб. — Ето къде бил ключът към усещането му за малоценност.
— Не — възразих рязко, — баща ти те обича. — Филип бе показал много емоции към сина си за краткото ми време в Сет-Тур, но никога презрение.
— Смелите мъже не се самоубиват, освен в битка. Каза това на Изабо, когато тя току-що ме бе трансформирала. Заяви, че нямам куража да бъда кръвопиец. Веднага щом се откри възможност, той ме прати да се бия. «Щом си решил да се разделиш с живота си, каза ми, нека поне да е за някаква по-голяма кауза, а не от самосъжаление.» Никога няма забравя думите му.
Надежда, вяра, смелост — това бяха трите елемента на простото верую на Филип. Матю мислеше, че у него има само съмнение, убеденост и кураж. Но аз бях на друго мнение.
— Измъчваш се с тези спомени от толкова дълго, че вече не виждаш истината. — Застанах с лице към него и коленичих. — Знаеш ли какво виждам аз, когато те погледна? Човек, който много прилича на баща ти.
— Всички искаме да виждаме Филип в тези, които обичаме. Но аз не съм като него. Бащата на Галоуглас, Юг, ако беше оживял, той щеше… — Матю се извърна и ръката върху коляното му затрепери. Имаше и още нещо, още една тайна, която все още не бе разкрита.
— Вече ти позволих една тайна, Матю — името на човека от семейство Дьо Клермон, който е член на Паството в настоящето. Не можеш да криеш две.
— Искаш да ти споделя най-мрачната си тайна? — Мина цяла вечност, преди да се реши да ми я каже. — Аз го убих. Той молеше Изабо да го направи, но тя нямаше сили. — Матю се извърна.
— Юг? — прошепнах и сърцето ми се скъса за него и Галоуглас.
— Филип.
И последната бариера между нас падна.
— Нацистите го бяха довели до лудост с болка и лишения. Ако Юг бе оцелял, можеше да убеди Филип, че още има надежда за някакъв живот, въпреки че се бе превърнал в развалина. Но Филип каза, че е прекалено уморен да се бори. Искаше да заспи и аз… Знаех какво е да желаеш да затвориш очи и да забравиш. Бог да ми е на помощ, направих каквото ме помоли.
Матю вече трепереше. Прегърнах го отново, без да обръщам внимание, че се съпротивлява, знаех само, че има нужда от нещо — или от някого — за когото да се хване, докато вълните на спомените престанат да се разбиват в него.
— След като Изабо отказа на молбите му, заварих Филип да се опитва да си пререже вените. Но не можеше да държи ножа достатъчно здраво, за да свърши работата. Беше се порязал многократно и навсякъде имаше кръв, но раните бяха повърхностни и бързо заздравяха. — Матю говореше бързо, думите най-накрая се изливаха от него. — Колкото повече кръв проливаше Филип, толкова повече побесняваше. След лагера не можеше да понася гледката ѝ. Изабо му взе ножа и обеща, че ще му помогне да сложи край на живота си. Но маман никога нямаше да си го прости.