— Звучи страхотно. — Плеснах го леко по бузата. — Ще ми разкажеш по-късно за тях. Аз ще съм в кухнята, ще се опитам да оправя онзи пропускащ пара котел, който Март нарича дестилатор.
— Дай да го погледна. Добър съм с лабораторните уреди — предложи Матю. Копнееше да прави нещо, което да го държи далеч от Филип и онази мистериозна плевня. Разбирах го, но нямаше начин да избяга от баща си. Филип просто щеше да се втурне в дестилационната и да го намери там.
— Няма нужда — подхвърлих през рамо и излязох. — Всичко е под контрол.
Но се оказа, че не всичко е под контрол. Моите осемгодишни момчета с духалата бяха оставили огъня да се разгори, пламъците се бяха издигнали и оставили черни сажди по дъното на уреда за дестилация. Отбелязах в полето на една от алхимичните книги на Дьо Клермон какво се бе объркало и как би могло да се оправи, а Тома, по-надеждният от двамата ми малки помощници, стъкна отново огъня. Не бях първата, която ползваше широките полета на книгата, а някои от предишните записки се оказаха доста полезни. Може би след време и моите щяха да послужат на някого.
Етиен, другият ми асистент, влетя в стаята, прошепна нещо на ухото на другото момче и получи някакъв блестящ предмет.
— Пак на милорд — прошепна Тома.
— За какво се обзалагаш? — попитах го. Двамата ме погледнаха безизразно и свиха рамене. Нещо в заучената им невинност ме накара да се притесня за Матю. — Къде е плевнята? — попитах и свалих престилката си.
С огромна неохота Тома и Етиен ме изведоха през външната врата на замъка. После тръгнахме към постройка от камък и дърво със стръмен островръх покрив. Към широката и запречена врата водеше рампа, но момчетата посочиха към стълба, подпряна в далечния край. Стъпалата ѝ изчезваха в ароматната тъмнина вътре.
Тома се качи пръв, като ми даваше знаци да мълча и правеше умолителни физиономии, достойни за актьор от ням филм. Етиен държеше стълбата, докато аз се катерех. Ковачът на селото ме издърпа в прашната плевня.
Появата ми бе посрещната с интерес, но не и с изненада, от половината от прислугата на Сет-Тур. Беше ми се сторило странно, че на портата има само един страж. Останалите бяха тук заедно с Катрин, по-голямата ѝ сестра Жоан, повечето от кухненските работници, ковача и конярите.
Вниманието ми бе привлечено от тихо, но пронизително фучене, каквото никога до този миг не бях чувала. Острият звън от удара на метал в метал ми бе по-познат. Матю и баща му бяха започнали с камшици, а сега продължаваха с хладни оръжия. Вдигнах ръка, за да задуша един стон, когато върхът на сабята на Филип прониза рамото на Матю. Ризите, панталоните и чорапите им бяха нарязани и по тях имаше кръв. Очевидно се биеха от известно време и двубоят не бе приятелски.
Ален и Пиер стояха тихо до отсрещната стена. Подът пред тях приличаше на игленик — бе настръхнал от най-различни изхвърлени оръжия, забити в трамбованата пръст. И двамата слуги очевидно знаеха какво се случва около тях, включително бяха разбрали и за моето пристигане. Те повдигнаха съвсем леко поглед към сеновала и се спогледаха разтревожено. Матю не виждаше нищо около себе си. Беше с гръб към мен и другите силни миризми в плевнята прикриваха присъствието ми. Филип, който бе с лице, или не ме забеляза, или не му пукаше, че съм там.
Острието на Матю мина с лекота през ръката на Филип. Той премигна и синът му се усмихна подигравателно.
— «Не смятай за болезнено това, което е полезно за теб»[42] — промърмори.
— Не трябваше да те уча на старогръцки. Нито на английски. Знанията ти непрекъснато ми причиняват тревоги — отвърна невъзмутимо Филип и издърпа ръката си от острието.
Сабите им се удариха, иззвъняха и се отдръпнаха една от друга. Матю имаше леко предимство в ръста и по-дългите му крайници увеличаваха обсега на замахванията му. Биеше се с дълго и тънко оръжие, понякога го държеше с две ръце, понякога само с една. Дръжката непрекъснато се въртеше в ръката му, за да отбива ударите на баща си. Но Филип имаше повече сила и нанасяше унищожителни удари с по-късата си сабя, която с лекота въртеше с една ръка. Освен това държеше и кръгъл щит, с който посрещаше атаките. Ако Матю също бе започнал боя с такъв защитен уред, той вече му беше избит. Макар двамата мъже да бяха почти в една категория, стилът им беше напълно различен. Филип се забавляваше и непрекъснато коментираше, докато се дуелираше. Матю пък през повечето време мълчеше и само с някое повдигане на вежда се издаваше, че слуша какво говори баща му.