— Със сигурност свещеникът няма да позволи Филип да направи нещо откровено езическо. Истинската церемония трябва да е католическа.
— Семейството никога не поставя «трябва» и «Филип» в едно изречение. Това винаги завършва зле. — Матю ме целуна по бедрото.
— Поне тази вечер ще има най-обикновено пиршество. Сигурно ще мога да го преживея без особени проблеми. — Въздъхнах и подпрях глава на ръцете си. — Бащата на младоженеца обикновено плаща вечерята на репетицията. Предполагам, че Филип прави нещо подобно в общи линии.
Матю се засмя.
— Направо същото, щом менюто съдържа змиорка на скара и позлатен паун. Но пък Филип успя да стане не само баща на младоженеца, но и на булката.
— Все още не разбирам защо трябва да вдигаме толкова шум. — Сара и Ем не бяха се бракосъчетали със специални церемонии. Просто старейшина от вещерското общество в Мадисън им бе завързал ръцете с панделка. Като се обърнех назад, това ми напомняше за клетвите, които с Матю си разменихме, преди да тръгнем да пътуваме през времето: беше просто, интимно и бързо.
— Сватбите не се правят заради булката и младоженеца. Повечето двойки биха били доволни да останат насаме, както направихме ние, да си кажат няколко думи и да отидат на ваканция. Сватбата е ритуал на прехода за общността. — Матю се преобърна по гръб. А аз се подпрях на лакти.
— Това е просто един кух ритуал.
— Няма такова нещо — намръщи се Матю. — Но щом не ти понася, трябва да го кажеш.
— Не, не. Нека Филип си организира сватбата. Просто е малко… натоварващо.
— Сигурно ти се иска Сара и Емили да са тук и да споделят момента с нас.
— Ако бяха, щяха да са изненадани, че не съм избягала с теб. Известна съм с това, че обичам самотата. Преди си мислех, че и ти си такъв.
— Аз ли? — Матю се разсмя. — Освен по телевизията и във филмите, вампирите рядко остават сами. Предпочитаме компанията на други хора. Дори на вещиците, стига да не се прекалява с нея. — И ме целуна, за да ми го докаже.
— Ако тази сватба се организираше в Ню Хейвън, кого щеше да поканиш? — попита ме той малко по-късно.
— Сара и Ем, разбира се. Приятеля ми Крис. — Прехапах устни. — Може би и шефа на катедрата ми. — Настъпи тишина.
— Само тях? — Матю беше втрещен.
— Нямам много приятели. — Станах неспокойна и се изправих на крака. — Мисля, че огънят угасва.
Матю ме дръпна обратно долу.
— Нищо му няма на огъня. Е, сега ще имаш премного приятели и роднини.
Споменаването на семейството беше реплика, която очаквах. Очите ми се плъзнаха към раклата в края на леглото. Вътре, между чистите чаршафи, бе скрита кутията на Март.
— Има нещо, което трябва да обсъдим. — Този път той ме остави да стана, без да ме спира. Извадих кутията.
— Какво е това? — попита Матю и се намръщи.
— Билките на Март, от които вари чай. Намерих ги в дестилационната.
— Разбирам. И пила ли си от тях? — попита ме той остро.
— Разбира се, че не. Дали да имаме деца или не — не може да е само мое решение. — Когато отворих капака, прашният аромат на сушени билки изпълни въздуха.
— Независимо какво казаха Маркъс и Мириам в Ню Йорк, няма никакви доказателства, че с теб не можем да имаме деца. А билковите контрацептиви като тези може да имат неприятни странични ефекти — каза Матю хладно и професионално.
— Да допуснем, че някой твой научен тест покаже, че можем да имаме деца. Тогава ще искаш ли да пия от този чай?
— Не може да се вярва много на сместа на Март. — Матю извърна поглед.
— Добре. А какви са алтернативите? — попитах.
— Въздържание. Отдръпване. Има и презервативи, макар че и на тях не може да се разчита. Особено на сегашните. — Матю беше прав. Кондомите от 16-и век бяха направени от лен, кожа или животински черва.
— А ако някой от тези методи все пак беше надежден? — Търпението ми се изчерпваше.
— Ако… ако… успеем да заченем дете, ще е чудо, и затова никоя форма на контрацепция не би била ефективна.
— В Париж не си си губил времето, без значение какво казва баща ти. Това бе спор, достоен за средновековен теолог. — Преди да затворя кутията, ръцете на Матю покриха моите.
— Ако можехме да заченем дете и ако този чай вършеше работа, пак бих искал да го оставиш в дестилационната.
— Дори ако има вероятност да предадеш неистовата си кръвожадност на още едно дете? — Насилих се да бъда честна с него, въпреки че думите ми щяха да го наранят.
— Да. — Матю помисли, преди да продължи: — Когато изучавам моделите на изчезването ни и виждам лабораторни доказателства, че видът ни умира, бъдещето ми изглежда безнадеждно. Но ако забележа и една хромозомна промяна или открия неочакван потомък на кръвна линия, която съм смятал за затрита, усещането за неизбежно разрушение изчезва. Сега се чувствам по същия начин. — Обикновено имах проблеми, когато Матю заемеше позата на обективен учен, но не и този път. Той взе кутията от ръцете ми. — Ами ти?