Излязох и се насладих на щипането на студа по бузите и зимното спокойствие на провинциалния пейзаж. Скоро с Филип стигнахме до върха на хълм, който беше по-плосък от повечето заоблени хребети край Сет-Тур. В земята бяха забити продълговати камъни. Направи ми впечатление, че са странно симетрични. Макар и да бяха стари и обрасли, си личеше, че не са естествено появили се. Бяха дело на човешка ръка.
Филип слезе от коня си и ми направи знак да сторя същото. След като скочих на земята, той ме хвана за лакътя и ме преведе през две странни купчини към равна, покрита със сняг повърхност. Девствената ѝ белота бе нарушена само от следи на диви животни — сърцевидните копита на елени, петпръстите следи от мечки, комбинация от триъгълни и овални форми на вълчата лапа.
— Какво е това място? — попитах приглушено.
— Някога тук се е издигал храм, посветен на Диана. От него се откривала гледка към горите и равнините, в които обичали да тичат елени. Тези, които почитали богинята, садели наоколо сред местните дъбове и елши свещени кипариси, които да пазят мястото. — Филип посочи тънката зелена ограда. — Исках да те доведа тук, защото като бях дете, много преди да стана кръвопиец, булките идваха в храм като този преди сватбата си и правеха жертвоприношение за богинята. Тогава я наричахме Артемида.
— Жертвоприношение? — Устата ми пресъхна. Бяхме преживели достатъчно кръвопролития.
— Без значение колко се променяме, важно е да помним миналото и да го почитаме. — Филип ми подаде нож и кесия, чието съдържание мърдаше и звънтеше. — Също така е мъдро да поправим старите злини. Богинята невинаги е била доволна от действията ми. Искам да се уверя, че Артемида ще получи полагащото ѝ се, преди синът ми да се ожени утре. С ножа ще отрежеш кичур от косата си. Тя е символ на девствеността и е обичаен дар. Парите са символ на цената ти. — Гласът на Филип се снижи до заговорнически шепот. — Заслужаваш повече, но трябваше да оставя достатъчно и за бога на Матю.
Филип ме заведе до малък пиедестал в средата на срутената постройка. Върху него имаше най-различни предмети — дървена кукла, детска обувка, купа с мокро жито, покрито с тънък слой сняг.
— Изненадана съм, че хората продължават да идват тук — казах.
— Из цяла Франция жените все още се покланят пред пълната луна. Подобни навици умират трудно, особено онези, които са пазели хората в тежки времена. — Филип пристъпи към импровизирания олтар. Не се поклони, не коленичи, не направи нищо от познатите жестове на уважение към божеството, но когато заговори, гласът му бе толкова тих, че се напрягах, за да го чуя. Не разбирах почти нищо от странната смесица от гръцки и английски. Но тържествените му намерения бяха очевидни.
— Артемида Агротера, прочута ловджийке, Алкид Леонтотим те умолява да покровителстваш това дете Даяна. Артемида Ликейска, вълчице, защитавай я по всякакъв начин. Артемида Патроя, богиньо на моите предци, благослови я с деца, за да се продължи родът ми.
Родът на Филип. Вече бях част от него, както чрез брака си, така и чрез кръвната клетва.
— Артемида Фосфорос, дай ѝ светлината на мъдростта си, когато е в тъма. Артемида Упис, наглеждай своята съименничка по пътя ѝ през този свят. — Филип приключи с молитвата и ми направи знак да се приближа.
След като внимателно поставих кесията с монети до детската обувка, вдигнах ръка и издърпах кичур от тила си. Ножът беше остър и лесно отряза къдрицата с едно движение.
Стояхме мълчаливо в слабата следобедна светлина. Почувствах под краката си взрив от енергия. Богинята беше тук. За миг си представих храма такъв, какъвто е бил някога — блед, блестящ, цял. Погледнах крадешком към Филип. Бе загърнал раменете си с меча кожа и с нея приличаше на дивашки спомен от отминал свят. Сякаш чакаше нещо. Бял елен с извити рога си проправи път през кипарисите и спря. От ноздрите му излизаше пара. С тихи стъпки тръгна към мен. Огромните му кафяви очи бяха предизвикателни. Доближи се достатъчно, за да видя острите ръбове на рогата му. Еленът погледна надменно Филип и изрева. Един звяр поздрави друг.
— Благодаря — каза Филип и сложи ръка на сърцето си. Обърна се към мен. — Артемида е приела даровете ти. Вече можем да си вървим.
Матю се бе ослушвал за нас и ни чакаше с несигурно изражение във вътрешния двор.
— Приготви се за празненството — предложи Филип, щом скочих от коня. — Гостите ни скоро ще започнат да пристигат.
Хвърлих на Матю една усмивка, която се надявах, че излъчва увереност, и се качих горе. Когато се стъмни, шумът и раздвижването ми подсказаха, че замъкът вече се пълни с хора. Скоро Катрин и Жоан дойдоха да ме облекат. Роклята, която поставиха на леглото, далеч надминаваше най-изящните дрехи, които бях носила досега. Тъмнозеленият плат ми напомняше за кипарисите край храма, а не толкова на зелениката, с която бе украсен замъкът за гостите. Сребристите дъбови листа, избродирани по корсажа, отразяваха светлината от свещите както рогата на елена улавяха лъчите на залязващото слънце.