Очите на момичетата грейнаха, когато свършиха. Успях само да зърна в огледалото от излъскано сребро на Луиза косата си — завита на букли и сплетена на плитки. Но израженията им показваха, че вече наистина приличам на булка.
— Bien[50] — тихо измърка Жоан.
Катрин отвори тържествено вратата и сребърните нишки в роклята оживяха под светлината от факлите в коридора. Затаих дъх, докато чаках реакцията на Матю.
— Исусе — възкликна той поразен. — Красива си, mon coeur! — Хвана ръцете ми и ги вдигна, за да ме разгледа по-добре. — Мили боже, да не би да носиш много комплекти ръкави?
— Мисля, че са три — отвърнах през смях. Носех ленена риза с прилепнали дантелени маншети, плътни зелени ръкави в тон с корсажа и полата и огромни бухнали ръкави от зелена коприна, които падаха от раменете ми и бяха прихванати на лактите и китките. Жоан, която миналата година беше ходила в Париж да прислужва на Луиза, ме увери, че тоалетът е по последна мода.
— Но как да те целуна през толкова много прегради? — Той прокара пръст по шията ми. Плисираната ми яка, която стърчеше цели десет сантиметра, потрепна в отговор.
— Ако я смачкаш, Жоан ще получи удар — промърморих аз, когато той внимателно обхвана лицето ми в длани. Беше използвала уред, подобен на маша за коса, с който да нагъне на осморки метри лен. Беше ѝ отнело часове.
— Не се страхувай. Аз съм лекар. — Матю се наведе и притисна устни в моите. — Нито едно плисе не е развалено.
Ален тихо се покашля.
— Чакат ви.
— Матю — казах и го хванах за ръката. — Трябва да ти кажа нещо.
Той направи знак на Ален, че искаме да останем сами в коридора.
— Какво има? — попита неспокойно.
— Пратих Катрин да прибере билките на Март в дестилационната. — Тази стъпка в неизвестното беше по-голяма от онази, която направих в хамбара на Сара, за да ни доведа тук.
— Сигурна ли си?
— Сигурна съм — отвърнах и си спомних думите на Филип в храма.
Влизането ни в залата бе посрещнато с шепот и коси погледи. Промяната във външния ми вид бе забелязана и одобрителните кимания ми дадоха да разбера, че най-накрая изглеждах като жена, достойна да се омъжи за милорд.
— Ето ги — изрева Филип от обичайната семейна маса. Някой започна да ръкопляска и скоро залата заехтя. Усмивката на Матю отначало бе плаха, но с увеличаването на шума тя се разтегна още повече и се изпълни с гордост.
Сложиха ни да седнем на почетните места от двете страни на Филип, който махна да сервират първото ястие и подкани музикантите да свирят. Предложиха ми по малко от всичко, което готвачът бе приготвил. Имаше десетки ястия: супа от нахут, змиорка на скара, вкусно пюре от леща, осолена треска в чеснов сос, цяла риба, която плуваше в море от желе с листенца лавандула и розмарин, които представляваха водораслите. Филип обясни, че менюто е било обект на разгорещени обсъждания между готвача и селския свещеник. След няколко разменени гостувания, двамата най-накрая се договорили, че днешното меню трябва строго да се придържа към петъчните забрани на месо, мляко и сирене, но утрешния банкет ще бъде екстравагантен и без ограничения.
Както подобава на младоженец, порциите на Матю бяха по-големи от моите — което бе напълно ненужно, защото не ядяхме нищо и пиехме малко. Мъжете на близките маси се шегуваха с него, че трябва да събере сили за предстоящите изпитания.
Когато потече подсладеното греяно вино с подправки и започнаха да раздават вкусни карамелизирани с мед ядки, коментарите им станаха откровено нецензурни, а отговорите на Матю също толкова солени. За щастие повечето съвети и обиди бяха на езици, които не разбирах, ала Филип въпреки това от време на време покриваше ушите ми с длани.
Духът ми се повдигна, когато музиката се усили. Тази вечер Матю не приличаше на вампир на хиляда и петстотин години, а на обикновен младоженец в навечерието на сватбата си: смутен, доволен и малко тревожен. Беше мъжът, когото обичах, и сърцето ми спираше за миг всеки път, когато ме погледнеше.
Запяха, когато готвачът сервира и последната селекция вина и сладкиши с резене и кардамон. Мъж в отсрещния край на залата поде песен с дълбокия си бас, съседите му също се включиха. Скоро се присъединиха и всички останали и толкова тропаха с крака и пляскаха с ръце, че музикантите едвам се чуваха.