— Даяна? — Гласът му не звучеше много уверено.
— Какво? Нещо не е наред ли? — Огледах роклята си и тревожно опипах косата. — Няма достатъчно голямо огледало, за да се видя…
— Красива си, а лицето на Матю, когато те види, ще ти го каже по-убедително от всяко огледало — заяви решително Филип.
— А ти си ласкател, Филип дьо Клермон — отвърнах през смях. — Какво има тогава?
— Дойдох да ти връча сватбените подаръци. — Филип протегна ръка и Ален постави в дланта му голяма кадифена торбичка. — Боя се, че нямаше време да поръчам нещо специално. Това са семейни бижута.
И той изсипа съдържанието на торбичката в ръката си. От шепата му изригна вулкан от светлина: злато, диаманти, сапфири. Ахнах. Но в кадифето бяха скрити още скъпоценности, сред които наниз перли, няколко полумесеца, украсени с опали, и острие на стрела с необичайна форма и загладени от времето ръбове.
— За какво са? — попитах учудено.
— За да ги носиш, разбира се — отвърна Филип и се засмя. — Огърлицата беше моя, но след като видях роклята на Мари, си помислих, че жълтите диаманти и сапфирите ще са съвсем на място за нея. Старомодна е и някой би казал, че е прекалено мъжка за една булка, но ще стои добре на раменете ти. Първоначално в средата висеше кръст, но помислих, че ще предпочетеш на негово място стрелата.
— Не знам какви са тези цветя. — Изящните жълти цветчета ми приличаха на фрезии, които се редуваха със златни хералдически лилии, украсени със сапфири.
— Planta genista. На английски се нарича жълтуга. Анжуйската династия я ползва за своя емблема.
Плантагенетите, най-могъщата кралска династия в английската история. Плантагенетите бяха разширили Уестминстърското абатство, бяха подписали Магна Харта, основали парламента и подкрепяли основаването на университетите в Оксфорд и Кембридж. Бяха се били в кръстоносните походи и в Стогодишната война с Франция. И един от тях бе дал тази огърлица на Филип като знак на кралско благоразположение. Нищо друго не можеше да обясни великолепието.
— Филип, не бих могла… — Възраженията ми бяха прекъснати, когато той подаде бижутата на Катрин и ми сложи огърлицата. Жената, която ме гледаше от мътното огледало, беше толкова съвременна историчка, колкото и Матю бе съвременен лекар. — О! — възкликнах аз очарована.
— Направо ми спира дъхът — съгласи се той. Лицето му се смекчи и по него се изписа съжаление. — Ще ми се и Изабо да е тук, за да те види и да стане свидетел на щастието на Матю.
— Някой ден ще ѝ разкажа всичко — обещах тихо и срещнах погледа му в огледалото, докато Катрин закрепяше стрелата отпред и увиваше наниза перли в косата ми. — Ще се грижа добре за бижутата тази вечер и ще ти ги върна сутринта.
— Те вече са твои, Даяна, прави каквото искаш с тях. Както и с това. — Филип свали друга кесия от колана си, този път направена от кожа, и ми я подаде.
Беше тежка. Много тежка.
— Жените в нашето семейство имат собствени финанси. Изабо настоя за това. Всички монети тук са английски и френски. Не са ценни колкото венецианските дукати, но когато ги харчиш, хората ще задават по-малко въпроси. Ако имаш нужда от още, само трябва да поискаш от Уолтър или от друг член на братството.
Когато пристигнах във Франция, бях напълно зависима от Матю. След малко повече от седмица вече се бях научила как да се държа, да разговарям, да управлявам домакинство, да дестилирам спирт от вино. А сега имах и собствено богатство и Филип дьо Клермон ме бе обявил публично за своя дъщеря.
— Благодаря ти за всичко — казах тихо. — Не мислех, че ме искаш за своя снаха.
— Може би отначало — не. Но дори и старците си променят мнението. — Той ми се усмихна широко. — А накрая винаги получавам каквото искам.
Жените ме завиха в наметало. В последния момент Катрин и Жоан сложиха воал от прозрачна коприна на главата ми и го закрепиха за косата с опаловите полумесеци, които имаха малки скрити зъбчета на задната си страна.
Тома и Етиен, които вече се смятаха за мои лични любимци, затичаха пред нас през замъка и обявиха пристигането ни, крещейки с цяло гърло. Скоро образувахме процесия, която пое в мрака към църквата. Вероятно в камбанарията вече имаше някой и когато ни забеляза, започна да бие камбаните.
Поколебах се, когато стигнахме до църквата. Цялото село се бе събрало пред портите ѝ начело със свещеника. Потърсих Матю и го видях да стои на най-горното стъпало на ниската стълба. Въпреки прозрачния воал усещах погледа му. В този момент бяхме като слънцето и луната, не се интересувахме от времето, разстоянието и разликите. Имаше значение само нашето отношение един към друг.