— Такъв си е баща ми — каза Матю и се засмя тъжно.
— Съжалявам, че ще трябва да тръгнем толкова скоро — прошепнах аз.
Матю ме придърпа към себе си.
— Ако не беше ти, последният ми спомен от баща ми щеше да е от един пречупен човек. Горчивото трябва да се изпие заедно със сладкото.
През следващите няколко дни Матю и баща му минаха през ритуал на сбогуване, който сигурно беше нещо обичайно за тях. Но сега беше различно. Защото следващия път в Сет-Тур щеше да се върне различен Матю, който нямаше да знае нищо за мен, нито за бъдещето на Филип.
— Хората от Сен Люсиен са свикнали с компанията на кръвопийци — увери ме Филип, когато се притесних как Тома и Етиен ще успеят да опазят тайната. — Идваме и си отиваме. Те не задават въпроси и ние нищо не обясняваме. Винаги е било така.
Въпреки това Матю държеше плановете му да са ясни. Дочух го да разговаря с Филип след един сутрешен спаринг в плевнята.
— Последното, което ще направя, преди да се върнем в нашето време, ще е да ти изпратя съобщение. Бъди готов да ме пратиш в Шотландия да подсигуря съюза на семейството с крал Джеймс. Оттам трябва да отида в Амстердам. Холандците ще отварят търговски коридори към Изтока.
— Ще се справя, Матю — каза кротко Филип. — Дотогава очаквам редовно да се обаждаш от Англия и да пращаш новини как сте двамата с Даяна.
— Галоуглас ще те държи в течение на приключенията ни — обеща му Матю.
— Не е същото като да чуя вест от теб — изтъкна Филип. — Ще е много трудно да не злорадствам за това, което знам за бъдещето ти, ако започнеш да ми се надуваш, Матю. Някак си ще се справя и с това.
Времето ни играеше номера през последните няколко дни в Сет-Тур, първо се влачеше, след това се ускоряваше без предупреждение. На Бъдни вечер Матю отиде заедно с по-голямата част от домакинството до църквата, за да присъства на месата. Аз останах в замъка и намерих Филип в кабинета му от другата страна на голямата зала. Той както винаги пишеше писма.
Почуках на вратата. Беше формалност, тъй като без съмнение бе усетил, че се приближавам още когато бях напуснала кулата на Матю, но не ми се струваше редно да нахлуя непоканена.
— Introite.[60] — Същото бе казал и когато пристигнахме, но сега, когато го познавах по-добре, не звучеше чак толкова плашещо.
— Извинявай, че те безпокоя, Филип.
— Влез, Даяна — покани ме той и потри очи. — Катрин намери ли сандъците ми?
— Да, и кутиите за чашата и писалката също. — Той настоя да взема красивия му комплект за пътуване. Всеки негов елемент бе направен от твърда кожа и можеше да издържи на сняг, дъжд и грубо отношение. — Исках да ти благодаря, преди да тръгнем, и то не само за сватбата. Ти поправи нещо в Матю, което се бе пречупило.
Филип отблъсна стола си назад и се загледа в мен.
— Аз би трябвало да ти благодаря, Даяна. Семейството се опитваше да поправи пречупената душа на Матю повече от хиляда години. Ако правилно съм запомнил, на теб ти отне по-малко от четиридесет дни.
— Той не беше такъв — казах и поклатих глава. — Не и преди да дойдем тук, при теб. В него цареше мрак, през който не можех да проникна.
— Човек като Матю никога няма да бъде напълно свободен от сенките. Но вероятно се налага да прегърнеш мрака, за да го обичаш — отбеляза Филип.
— «Не се отказвай от мен, защото съм мрачен и сенчест» — промълвих аз.
— Не разпознавам цитата — призна Филип и се намръщи.
— От една алхимична книга е, показах ти я по рано — «Aurora Consurgens». Изречението ми напомня за Матю, но все още не знам защо. Ала ще разбера.
— Приличаш ми на този пръстен — каза Филип и потупа с пръст по масата. — Едно от хитрите послания на Изабо.
— Искаше да знаеш, че тя одобрява брака ни — отвърнах и опипах с палеца си успокояващата тежест на пръстена.
— Не. Изабо е искала да ми каже, че одобрява теб. И ти си издръжлива също като златото, от което е направен. Криеш много тайни, също както халките на пръстена крият стиховете от чужди очи. Но камъкът най-добре те представя: ярък на повърхността, огнен отвътре и невъзможен за чупене.
— О, аз съм чуплива — казах тъжно. — Можеш да счупиш диамант с обикновен чук.
— Видях белезите, които Матю е оставил по теб. Подозирам, че има и други, които не се виждат. Щом тогава не си се разпаднала, значи няма да го направиш и сега. — Филип заобиколи масата. Целуна ме нежно по бузите и очите ми се насълзиха.
— Трябва да вървя. Тръгваме утре рано сутринта. — Понечих да изляза, но се обърнах и прегърнах широките рамене на Филип. Как е било възможно да пречупят такъв човек?
— Какво има? — промърмори той. Бях го сварила неподготвен.