— И ти няма да си сам, Филип дьо Клермон — прошепнах страстно. — Ще намеря начин да бъда с теб и в мрака, обещавам ти. И тогава, когато си мислиш, че целият свят те е изоставил, аз ще бъда до теб и ще ти държа ръката.
— Как би могло да бъде по друг начин, след като си в сърцето ми — каза кротко Филип.
На следващата сутрин няколко свръхестествени същества се събраха във вътрешния двор, за да ни изпратят. Готвачът ми бе приготвил всякакви видове закуски и ги бе сложил в дисагите на Пиер, а Ален бе натъпкал останалото свободно място с писма до Галоуглас, Уолтър и множество други получатели. Катрин стоеше до мен с подпухнали от плач очи. Тя искаше да тръгне с нас, но Филип не ѝ позволи.
Там беше и самият Филип, който ме притисна в мечешката си прегръдка. Поговори тихо с Матю няколко минути. Матю кимна.
— Гордея се с теб, Matthaios — заяви Филип и го прегърна набързо. Матю леко залитна към баща си, когато той го пусна, не искаше да се откъсва от него.
Когато се обърна към мен, на лицето му вече бе изписана решителност. Помогна ми да се кача на седлото, преди с лекота да скочи на гърба на своя кон.
— Khaire, татко — каза Матю с блеснали очи.
— Khairete, Матю и Даяна — отвърна Филип.
Матю не се обърна да види за последен път баща си, гърбът му оставаше все така изправен. Беше впил очи в пътя, с лице към бъдещето, не към миналото.
— Сбогом, Филип — прошепнах аз с надеждата вятърът да донесе думите ми до него.
14.
— Изабо, добре ли си?
— Разбира се. — Изабо разтвори кориците на безценна стара книга и я разтръска със страниците надолу.
Емили Мадър я изгледа подозрително. Библиотеката беше в пълен хаос. Останалата част от замъка беше като по конец, но през това помещение сякаш беше минало торнадо. Навсякъде бяха пръснати книги. Някой ги бе свалил от полиците и ги бе разхвърлял по всяка налична повърхност.
— Тука някъде е. Той трябва да е знаел, че децата са заедно. — Изабо хвърли книгата и посегна към друга. Библиотекарската душа на Емили се гърчеше от болка пред това грубо отношение към книгите.
— Не разбирам. Какво търсиш? — Тя взе зарязания том и внимателно го затвори.
— Матю и Даяна се връщат в 1590 година. Аз тогава не бях у дома, а в Трир. Филип сигурно е знаел за новата съпруга на Матю. Трябва да ми е оставил послание. — Косата на Изабо обрамчваше лицето ѝ и стигаше чак до кръста. Тя я отмахна нервно, за да не ѝ пречи. След като погледна под гръбчето на книгата и разлисти страниците на последната си жертва, сряза корицата с острия нокът на показалеца си. И там не намери нищо скрито и изфуча отчаяно.
— Но това са книги, не писма — каза внимателно Емили. Не познаваше добре Изабо, но бе чувала ужасни легенди за нея и за действията ѝ в Трир, а и на други места. Матроната на семейство Дьо Клермон не бе приятелка на вещиците и макар че Даяна ѝ имаше доверие, Емили още не смееше да ѝ се довери.
— Не търся писмо. Криехме си малки послания между страниците на книгите. Претърсих всеки том в библиотеката, когато той умря, исках да събера и последното парченце, останало от него. Но трябва да съм пропуснала нещо.
— Може би тогава не е било тук — чу се равен глас от сенките край вратата. Червената коса на Сара Бишъп стърчеше на всички страни и лицето ѝ бе бледо от недоспиване. — Март ще припадне, когато види неразборията. И добре, че и Даяна не е наоколо. Щеше да ти прочете лекция за опазването на книгите, която щеше да ти досади до смърт. — Табита ходеше навсякъде със Сара и сега се шмугна между краката ѝ, хипнотизирана от полюшващата се коса на Изабо.
Но вампирката изглеждаше объркана.
— Какво искаш да кажеш?
— Времето е измамно. Дори всичко да е минало по план и Даяна да е завела Матю в първия ден на ноември 1590 година, може да е прекалено рано да търсиш послание от съпруга си. А преди няма как да си намерила, защото Филип все още не се е бил запознал с племенницата ми. — Сара млъкна. — Мисля, че Табита дъвче тази книга.
Доволна, че се намира в дом с изобилие от мишки и тъмни ъгли за криене, Табита се бе научила да се катери по мебелите и завесите. Сега се бе качила на една от полиците и гризеше ъгъла на подвързан с кожа том.
— Kako gati! — извика Изабо и се втурна към рафтовете. — Това е една от любимите на Даяна.
Табита никога преди не бе бягала от сблъсък с друг хищник, като се изключи Мириам. Бутна книгата и тя падна на пода. Котката скочи след нея и започна да я обикаля като лъвица, пазеща особено ценна придобивка.
— Това е една от онези алхимични книги с картинки — каза Сара и освободи томчето от опеката на домашния си любимец. Прелисти страниците и подуши корицата. — Е, нищо чудно, че Табита иска да я дъвче. Мирише на мента и кожа, също като любимата ѝ играчка.