— Софи и Натаниъл не са първите същества, които имат нужда да се пазят от Паството, Даяна и Матю също. Добре е, че са на безопасно място в миналото, а не тук. — Сара беше мрачна.
— Но колкото по-дълго останат в миналото, толкова по-вероятно става да променят настоящето — заключи Емили. — Рано или късно Даяна и Матю ще се издадат.
— Какво имаш предвид? — попита Изабо.
— Времето трябва да се нагласи, и то не по мелодраматичния начин, за който хората си мислят — да се избегнат войни и да се променят резултати от президентски избори. Става въпрос за малки неща като тази бележка, които ще започнат да изскачат тук и там.
— Аномалии — прошепна Изабо. — Филип все търсеше аномалии. Затова все още чета всички вестници. Стана ни навик да ги преглеждаме всяка сутрин. — Затвори очи, за да изгони спомена. — Той обожаваше спортната страница, разбира се, четеше и образователните статии. Филип се тревожеше какво ще учат децата на бъдещето. Основа стипендия за изучаване на гръцки и философия и правеше дарения на женски колежи. Винаги ми се е струвало странно.
— Търсил е Даяна — натърти Емили с убедеността на човек, благословен с допълнително сетиво.
— Може би. Веднъж го попитах защо толкова се вълнува от новините и какво толкова се надява да открие във вестниците. Филип каза, че ще го познае, като го види — каза Изабо. Усмихна се тъжно. — Обичаше мистериите и подхвърляше, че би искал да е детектив като Шерлок Холмс, ако има тази възможност.
— Трябва да се погрижим да намерим всички тези малки изкривявания във времето преди Паството — отсъди Сара.
— Ще кажа на Маркъс — съгласи се Изабо и кимна.
— Трябваше да кажеш на Матю за бебето от смесен произход. — Сара не можа да скрие упрека в гласа си.
— Синът ми обича Даяна и ако знаеше за детето, щеше да предпочете да ѝ обърне гръб, вместо да поставя нея и бебето в опасност.
— Семейство Бишъп не се плашат лесно, Изабо. Ако Даяна иска сина ти, ще намери начин да го има.
— Е, тя наистина го иска и те вече си принадлежат — изтъкна Емили. — Но не ще споделим тази новина само с Маркъс. Софи и Натаниъл също трябва да знаят.
Сара и Емили излязоха от библиотеката. Спяха в старата стая на Луиза дьо Клермон надолу по коридора. На Сара ѝ струваше, че в някои периоди от деня вътре ѝ мирише на Даяна.
Изабо остана в библиотеката, събра книгите и ги подреди по местата им. Когато стаята придоби отново нормалния си вид, тя се върна на дивана и взе бележката от съпруга си. В нея не пишеше нищо повече от това, което бе споделила с вещиците. Тя препрочете последните редове.
«Но стига за тези мрачни проблеми. Трябва да се пазиш, за да се насладиш на бъдещето с тях. Минаха два дни, откакто не съм ти напомнял, че държиш сърцето ми в ръцете си. Ще ми се да го правя непрекъснато, за да не го забравяш, нито името на мъжа, който ще те обича завинаги.»
Филип
В последните дни от живота му имаше мигове, в които той не можеше да си спомни собственото име, да не говорим за нейното.
— Благодаря ти, Даяна — прошепна Изабо в мрака, — че ми го върна.
След няколко часа Сара чу странен звук над главата си — беше като музика, но и нещо повече. Тя се измъкна от стаята и откри Март в залата, завита в стар плюшен халат с избродирана жаба на джоба. Изражението ѝ беше едновременно весело и тъжно.
— Какво е това? — попита Сара и погледна нагоре. Този красив и трогателен звук нямаше как да е човешко творение. Сигурно на покрива имаше ангел.
— Изабо пак пее — отвърна Март. — Правила го е само веднъж след смъртта на Филип, когато племенницата ти беше в опасност и имаше нужда да бъде върната обратно в този свят.
— Добре ли е? — Във всяка нота имаше толкова мъка и загуба, че сърцето на Сара се сви. Нямаше думи, с които да се опише този звук.
Март кимна.
— Музиката е хубаво нещо, знак, че траурът ѝ може най-накрая да свърши. Чак тогава Изабо ще започне да живее отново.
Двете жени — вампирката и вещицата — слушаха, докато и последните ноти не заглъхнаха.
Част трета
Лондон, Блекфрайърс
15.
— Прилича на бавноразвиващ се таралеж — отбелязах. Елизабетинският Лондон беше пълен с тънки кули, които стърчаха от всички сгради. — Какво е това? — ахнах и посочих към голяма каменна стена с високи прозорци. Над дървения покрив се издигаше нещо обемисто и обгоряло, което правеше пропорциите на сградата да изглеждат напълно сбъркани.