Може да съм била болна, да съм пипнала тежка форма на грип или нещо подобно. Защо всички веднага решават, че съм напуснала училище? Нима ме смятат за чак такава загубенячка и откачалка?
— Наистина ли е изминала само седмица? — Изнася единия си крак встрани и поставя длан на бедрото си. — Стори ми се доста повече. Сигурно се дължи на факта, че междувременно стана най-бързата социална революция в историята.
Намекът й не ми харесва, но съм решена да не казвам нищо, поне засега. Надявам се мълчанието ми да я накара да стане непредпазлива и да разкрие повече, отколкото би искала. Да се опита да ме впечатли или уплаши… Тя определено не ме разочарова.
— Сигурно си чула. — Отмята косата си назад и бавно тръгва към мен. — Именно затова си дошла да шпионираш Хевън, нали? Както и да е, Стейша вече е минало. Хевън зае мястото й. Кралицата е мъртва, да живее кралицата! Нещо такова.
По устните й плъзва усмивка — изобщо не крие, че това развитие на събитията й харесва. Изглежда доволна от себе си.
— Нещата много се промениха в „Бей Вю“ през последните няколко дни. Ако не ми вярваш, можеш да провериш сама.
Поемам си дълбоко въздух и се опитвам да не обръщам внимание на подигравателния й тон, на демонстрацията на превъзходство. Сигурна съм, че тя точно това иска, и нямам намерение да й съдействам.
Въпреки това не смятам да оставя това да й се размине и подхвърлям:
— Извинявай, правилно ли чух? Хевън е заела мястото на Стейша?
Онър кима, самодоволно усмихната, триумфираща.
— Значи такааа… — провлачвам аз и оглеждам дизайнерските й балерини, черния клин и прилепналия блузон, стигащ до средата на бедрата й. — Теб това как те кара да се чувстваш?
Тя вдига поглед към прозореца, зад който Хевън продължава да забавлява своите нови фенове, после се обръща към мен. Докато се чуди какво точно имам предвид, увереността й започва да гасне. Както и аурата й.
— В крайна сметка, това съвсем не е резултатът, който целеше, нали?
Тя си поема дълбоко въздух и очите й се спират на улицата, на двора, изобщо навсякъде, освен на мен.
— Защото, ако не се лъжа, ти твърдеше, че ти е дошло до гуша да си номер две. А според онова, което каза току-що, революцията явно не те е огряла. Единствената разлика е, че в момента си подгласничка на Хевън вместо на Стейша. Поне аз с такова впечатление останах.
Тя скръства ръце на гърдите си толкова рязко, че чантата се смъква от рамото й, увисва на лакътя и се блъсва в бедрото й. Без да обръща внимание на това, обяснява:
— Беше ми писнало да търпя простотиите на Стейша. Сега, благодарение на Хевън, не ми се налага. На никого не му се налага. Стейша вече е история и никой не й обръща внимание. Извън играта е. Не би трябвало да я съжаляваш! — казва тя и повдига едната си вежда.
Може да се мръщи, колкото си иска, да отрича и да твърди, че не я засяга — все едно. Аз пробих защитата й, проникнах под черупката й. Припомних й голямата й цел — да заеме мястото на Стейша — и подчертах, че се е провалила.
Решавам да кова желязото, докато е горещо, и да я довърша с един удар.
— Реално погледнато — продължавам, като свивам рамене, сякаш разполагам с цялото време на света да й обясня, — има една подробност, която ти явно пропускаш. Хевън, или поне новата й подобрена версия, не е кой знае колко по-различна от старата ти дружка Стейша. Само по едно нещо се различават…
Онър се преструва, че вниманието й е изцяло погълнато от съвършения й маникюр: оглежда ноктите си така щателно, все едно очаква да открие карта на съкровище, нарисувана върху тях. Старае се да изглежда отегчена и незаинтригувана, но мен не може да заблуди. Аз виждам ясно аурата й, която блести и трепка, сякаш се протяга към мен. Като че ли енергията й се опитва да ме достигне и да ме накара да изплюя камъчето по-бързо. Тя е като барометър, който отчита настроението, за който Онър не подозира. Не че би могла да направи нещо, ако подозираше.
— Една разлика, но пък каква! Хевън е много по-опасна, отколкото Стейша би могла да бъде.
Тя изпуска отегчена въздишка и прави многозначителна физиономия.
— Моля ти се! — казва тя съжалително. — За теб може да е, но не и за мен.
— Ах, така ли? И откъде си толкова сигурна? — Накланям глава на една страна, все едно много държа да чуя какво ще каже. Като че ли не мога направо да й прочета мислите…
— Защото сме приятелки — свива Онър рамене. — Защото имаме общи интереси… общ враг.