— Е, ти може и да си забравила, но ще ти припомня, че съвсем доскоро аз и Хевън също бяхме приятелки.
Хвърлям поглед към Хевън, която все така продължава да пие, да говори и да кръстосва из стаята без никакви признаци на умора.
— А сега е твърдо решена да ме убие — гласът ми е съвсем тих, все едно говоря на себе си.
Обаче тя ме слуша — върти се нервно, сякаш не ме е чула или не е разбрала. После изпъва гръб, а на лицето й е изписана решителност:
— Виж какво, Евър, мисли каквото щеш. Двете с Хевън имаме само един общ враг, и това е Стейша. Не желая да си имам проблеми с теб. Каквото и да става между вас с Хевън, то няма нищо общо с мен. Оправяйте се помежду си. Няма да й кажа, че съм те хванала да надничаш през прозореца й. Нека си остане нашата малка тайна…
Изтръсквам едно листо от предницата на роклята си. Не вярвам на нито една нейна дума. Зная, че няма да устои на изкушението и при първа възможност ще изпее всичко — вероятно още в мига, в който прекрачи прага.
Но може би идеята не е толкова лоша. Крайно време е Хевън да чуе закъснялото съобщение: край на игричките й. Достатъчно се позабавлява. От утре се връщам в играта. Няма да я оставя да тормози хората, дори такива като Стейша.
— Нали знаеш какво казват за тайните? — Очите ми се впиват в нейните и я приковават на място.
Тя свива рамене, опитва се да изглежда безразлична, но усилията й отиват на вятъра. Объркването и страхът са изписани на лицето й.
— Че двама души могат да пазят тайна само ако единият от тях е мъртъв!
Тя тръсва глава, сякаш се опитва да пропъди думите ми. Безпокойството й обаче ясно личи. Посяга към дръжката на вратата, а аз й казвам:
— А ако решиш да й кажеш, че съм била тук, можеш да й предадеш, че очаквам с нетърпение да се видим утре в училище.
Уплашеният поглед, който ми хвърля през рамо, е единственият й отговор.
Деветнайсета глава
Ако съдех само по вида на паркинга, вероятно щях да реша, че всичко е наред. Щях да си кажа, че изтощителната тренировка тази сутрин, заради която всичките ми мускули треперят, е била пълна загуба на време и енергия и е трябвало да си остана в леглото и да се наспя.
Но предвид какво ми каза Майлс, знам, че трябва да подмина претъпкания паркинг, който прилича повече на изложбена зала за луксозни коли, отколкото на паркинг, предвиден за ученици. Необходимо е да мина през портите от ковано желязо и да стигна до сърцето на кампуса, където според Майлс се вижда реалната обстановка. Освен това той казва, че тя е шокираща само за посветените. Учителите и административният персонал изобщо не са наясно с новия социален ред.
— Това не е всичко, Евър — обръща се той към мен, когато се насочвам към обичайното си място (най-хубавото, онова, което Деймън пазеше за мен и на което в момента се е наместила Хевън). — Трябва да ти кажа още нещо…
— Давай! — подканям го с усмивка. Усещам как сърцето ми ускорява ритъм при вида на лъскавия червен астън мартин на Роман, сега каран от Хевън.
— Не всичко е такова, каквото изглежда на пръв поглед. Просто го запомни, става ли? Недей да прибързваш с изводите… Недей да съдиш, преди да си научила всичко. Поне така бих постъпил аз, ако… не, когато попадна на нещо такова. Разбираш ли?
Отмятам косата от лицето си.
— Изплюй камъчето, Майлс! Стига си шикалкавил, просто го кажи. Изобщо не схващам за какво намекваш.
Съсредоточавам се върху енергията му и треперливата му несигурна аура, които ясно показват, че нещо става. Въпреки това не нарушавам клетвата си и не надничам в мислите му. Уважавам личното му пространство и спазвам самоналожените си ограничения.
Той обаче не го знае. Вижда само втренчения ми поглед и особеното изражение, които го хвърлят в паника.
— Хей, не така! Обеща, че няма да го правиш без мое позволение! Забрави ли вече?!
— Успокой се. Не съм ти прочела мислите, дори не съм се опитвала. Каква е тази липса на доверие?
Последното го измърморвам на себе си, но именно тези думи го подтикват да продължи:
— Слушай, Евър, доверието е нещо двустранно! Именно за това говорех преди малко.
Пренебрегвам съзнателно неясното му и прекалено тайнствено предупреждение. Имам по-важна работа. Затварям очи и предприемам нещо, което цели да покаже на една определена личност кой точно командва парада. Виненочервеният астън мартин е заточен в един отдалечен ъгъл на паркинга, а аз рязко настъпвам газта и намествам колата си на освободеното място.