Майлс ахва:
— Леле! Бях забравил колко обичам да се возя с теб. Да не говорим за стила ти на паркиране! — Поклаща глава и се разсмива. — Всъщност наистина ми липсваше. Вярно, че нямам търпение да ми оправят колата и отново да се придвижвам свободно, но обожавам навика ти да сменяш светлините на светофарите, както ти изнася! А и способността ти да убеждаваш останалите шофьори да се престрояват и да ти правят път. И как, когато си харесаш някое място за паркиране, успяваш да се настаниш на него — независимо дали вече е заето или не. Точно както направи сега. — Въздъхва с комично отчаяние. — Когато съм сам, никога не става така.
Казва го като шега, обаче аз се сепвам. Хитрите маневри, които изреди, всъщност научих от Деймън — кралят на лукавите шофьори. Чудя се какво ли е неговото отношение към събитията.
— Майлс… — промълвявам и спирам — гласът ми е някак тих. Отпускам ръце в скута си. — Виждал ли си Деймън напоследък? Какво прави, къде е? — Обръщам се и забелязвам загрижеността, която изведнъж помрачава лицето му. — Защо позволява на Хевън да се държи така? Да паркира тук… да върши безнаказано разни неща. Защо не се опитва да я спре?
Майлс отклонява погледа си за миг. Явно му трябва известно време, за да обмисли думите си. Когато отново ме поглежда, тонът му е мек и успокоителен:
— Повярвай ми, не е оставил нещата така. Отвръща на ударите… просто го прави по неговия си начин, съобразен с изискванията на кармата. — Стисва ръката ми. — Именно това имах предвид, като те предупредих да не прибързваш с изводите. Не всичко е такова, каквото изглежда… само черно или само бяло.
Поглеждам го въпросително и чакам, но той не навлиза в подробности. Вместо това стисва устни и прокарва пръсти пред тях, сякаш затваря въображаем цип. Не мога да повярвам. Нима ще остави нещата така?
— Това ли е всичко? Какви бяха тези намеци, нищо не разбрах! Нима ще ме оставиш да се оправям сама, без да ме ориентираш?
— Вече те ориентирах — отсича той и отново стисва устни. Решителното му изражение подсказва, че друга информация няма да получа.
Въздъхвам и затварям очи. Не си позволявам да се изнервя, разбира се, нито пък ми хрумва да му чета мислите. Няма смисъл да го притискам повече. Очевидно е, че го прави от загриженост за мен — вероятно иска да ми спести нещо.
Решавам да оставя нещата така. Зная нещо, за което той няма представа: че каквото и предизвикателство да ме очаква, аз съм готова да го посрещна.
Вече нищо не е в състояние да ме пречупи.
Майлс смъква сенника и повдига огледалото. Присвива очи, оглежда отражението си, прокарва пръсти през дългата си, лъскава кестенява коса. Инспектира готиния нов външен вид, с който още не съм съвсем свикнала — проверява зъбите, ноздрите и профила си (и левия, и десния). После кимва отсечено — явно присъдата е добра — и отново вдига сенника.
— Готови ли сме? — Протягам се за чантата си и виждам как кима. — Все пак нека уточним — ти на чия страна си?
Той мята раницата си на рамо. И очите, и зъбите му проблесват, когато се усмихва в отговор:
— На своята. Аз съм на своя страна.
Е, определено не се е шегувал. Нито пък е преувеличавал. От една страна, всичко е съвсем различно — драстична промяна, която човек няма как да пропусне. Същевременно, за по-малко наблюдателните сред нас (тоест, учителите и административното тяло) нещата са си съвсем същите.
На масите, където преди седяха учениците от горните класове, отново седят такива, само дето на тези преди дори не беше позволено да минат оттам, камо ли да седнат. И вместо русата модна принцеса с поведение на отявлена кучка, сега начело на групичката седи тъмнокоса модна принцеса — също отявлена кучка.
И чийто поглед ме пронизва като стрела в мига, в който с Майлс минаваме прага. Имам чувството, че на гърдите ми е нарисувана мишена.
Вниманието й се отклонява от групичката омагьосани фенове и се насочва към нас. Присвива очи и злобно стисва устни. Това трае само миг, но е напълно достатъчно, за да стресне Майлс.
— Чудесно, просто чудесно! — измърморва той, като клати глава. — Струва ми се, че току-що неофициално застанах на твоя страна. Или поне тя така си мисли.
— Не се притеснявай — прошепвам му и започвам да се оглеждам. Търся Деймън, макар да се преструвам, че само оглеждам присъстващите. — Обещавам ти, че нищо няма да…