След което го съзирам.
Деймън.
— Обещавам ти, че няма да й позволя да…
Преглъщам с усилие и се предавам. Изпивам го с очи: седи на една пейка, протегнал дългите си крака пред себе си, а великолепната му глава се обляга на кръстосаните му на тила ръце. Обърнал е лицето си към слънцето и се наслаждава на топлината му.
— Обещавам, че няма да й позволя да нарани…
Искам да довърша, наистина искам, но напразно. В секундата, в която го виждам, разбирам за какво се опитваше да ме предупреди Майлс, защо бе толкова неясен и тайнствен. Явно не е искал да ми го изтърси просто така. Предположил е — при това с основание — че ще откача.
Майлс направи каквото можа, не мога да го отрека. Искаше да ми спести удара, но за такова нещо няма как да се подготвиш.
Когато казах, че нищо не е в състояние да ме пречупи, грешах.
Грешах ужасно.
От друга страна, никога не съм си представяла, че ще го заваря така.
Говори й меко и нежно, гледа я мило. Отклонява вниманието й от злостните забележки, които подхвърлят по неин адрес околните. Докато Деймън е там, никой няма да посмее да предприеме нещо повече. Никой няма да се приближи. Самото му присъствие гарантира това. Благодарение на него тя е в безопасност.
Докато той е с нея, гневът им няма да я застигне.
Но това, че разбирам защо постъпва така, не значи, че ми е лесно да ги гледам. С всяка изминала секунда част от мен вехне.
Част от мен умира.
Майлс стисва рамото ми и се опитва да ме отведе, но не успява. Аз съм значително по-силна от него и не се поддавам.
Зная, че е само въпрос на време Деймън да усети присъствието ми. Не мога да скрия енергията си, а и не искам. Вътрешностите ми горят, сърцето ми се къса, ръцете ми треперят. Ужасена съм от онова, което може би ще видя в погледа му, но нямам избор. Трябва да разбера.
Трябва да проумея какво става.
Трябва да знам дали тя е заела мястото ми.
Когато ме вижда, очите му се разширяват, устните му леко се разтварят и той сякаш се преобразява.
Дъхът ми спира. Имам чувството, че е изминал не миг, а цяла вечност. Сякаш времето е спряло. Но само след секунди тя също ме забелязва. Проследява погледа му, преди той да извърне очи. Няма и следа от някогашната й самонадеяност. Сякаш се е изпарила завинаги.
— Евър, моля те… — подканя ме Майлс, надвесен над ухото ми. — Помни какво ти казах! Нищо не е такова, каквото изглежда. Всичко е наопаки, абсолютно всичко. Някогашните аутсайдери сега са в списъка на елита, а пък бившият „А“ отбор вече не съществува. Някои се крият, а други направо напуснаха училище. Нищо не е както преди.
Чувам го, но не му обръщам внимание. Думите му ме подминават, все едно не ги е произнесъл.
Не ме интересува нищо от казаното. Единственото, което има значение, е Деймън… и погледът му, прикован в моя.
Чакам — нещо, каквото и да е. Червено лале, независимо дали истинско, или мисловен образ; някакъв знак. Но не получавам нищо. Само безкрайна тишина, която запълва пространството помежду ни.
Облягам се на Майлс и му позволявам да ме отведе.
Минаваме край тях.
Край извора на страданието ми.
Двайсета глава
Гласът му долита зад гърба ми. Обръщам се моментално, инстинктивно и тръгвам към него, без дори да се замисля.
— Ти се върна — думите му са равнозначни на твърдение, но в погледа му има въпрос.
Кимвам, после се опитвам да прикрия напрежението си. Докато се мъча да потисна треперенето на ръцете си, се чудя какво да кажа. Какво да направя.
Очевидно той се справя доста по-добре от мен, защото почти веднага промълвява:
— Радвам се да те видя.
— Наистина ли? — питам саркастично.
Веднага съжалявам за остротата на тона си, особено след като виждам как трепва и го заболява от думите ми. Няма как да си ги взема обратно.
— Липсваше ми — казва той и вдига ръка да ме докосне, после тя пада безсилна до тялото му. — Липсваше ми лицето ти, мирисът ти… Липсваше ми всичко у теб.
Погледът му бавно ме обхожда, нежен и топъл като прегръдка.
— Дори и да решиш никога повече да не ми проговориш, това няма да промени абсолютно нищо. Нищо не може да промени чувствата, които изпитвам към теб.
Усещам как вътрешностите ми се размекват като желе. Разкъсвам се между желанието да се отдалеча възможно най-много от него и да се хвърля в ръцете му и убежището, което предлагат. Чудя се как е възможно да съм толкова уверена по отношение на Хевън, а щом видя как Деймън посърва, докато стои, пред мен, мигновено всичките ми стари страхове и съмнения изплуват на повърхността.