Двайсет и първа глава
Предполагах, че ще ме отбягва поне до обяд. Че ще иска да отложи сблъсъка до момента, когато всичките й последователи са се събрали край нея, за да ми демонстрира пълния блясък на ужасните си дела.
Явно е сбъркала относно причината за едноседмичното ми отсъствие. Решила е, че се страхувам, и въобще не предполага, че само исках да си изясня ситуацията с Деймън.
Тя смята, че се страхувам от нея и от постиженията й.
Точно затова се постарах да се засечем преди това.
Появявам се без предупреждение, заставам тихо до нея, потупвам я по рамото и се вглеждам право в силно гримираните й и леко стреснати очи.
— Здрасти, Хевън!
Изражението ми е доброжелателно, макар и не точно приятелско. Искам да схване посланието, че съм се върнала и е крайно време да спре. Не искам обаче да я предизвиквам открито, защото не вярвам това да доведе до нещо добро.
— Реших, че няма да е зле да ти съобщя, че преместих колата ти. Мястото ми трябваше.
Устните й леко се извиват нагоре. Очевидно не е ядосана, напротив — забавлява се. Изпитва задоволство, че играта продължава.
— Но пък това не би трябвало да те изненадва, нали? Много добре знаеш, че мястото не е твое, а на Деймън и мен. Наше е от почти година. Не може да не си забелязала за толкова време.
Тя се разсмива, но само за миг. Смъква късите панталонки и тениската и ги мята в шкафчето си. После вади от него тъмносиня рокля и започва да я навлича през главата си.
— Е, теб нали те нямаше, а Деймън явно нямаше нищо против. Нали напоследък е зает с други неща…
Смъква дрехата надолу и я наглася по тялото си. После ме оглежда подигравателно от главата до петите и застива за миг в очакване на реакцията ми. Такава обаче няма.
Забележката й се плъзва покрай мен, без въобще да ме засегне. Деймън и аз се разбрахме по въпроса. А пък този сблъсък с нея… аз се готвех точно за това.
— Смятах, че мразиш физкултурата.
Тръсвам се на дървената скамейка, кръстосвам крака и поставям длани на коляното си. Спокойно оглеждам момичешката съблекалня, която тя така старателно отбягваше преди. Има лоши спомени от нея: именно тук в началото на първата й година в гимназията претърпя един особено брутален и унизителен инцидент.
— О, това беше преди.
Тя свива рамене и намества около врата си оплетените огърлици, които напоследък носи вместо амулета. После вдига сияещото си лице и впива в мен очите си, които мятат искри.
— Нещата се променят, Евър. Или по-точно, аз се промених. И така най-после осъзнах нещо, за което преди само се досещах. — Млъква, за да си обуе обувките. Увива връзките около глезените си и ги връзва високо на слабите си, добре оформени прасци. — Когато стигнеш върха на пирамидата и най-сетне си красива, могъща и благословена със скорост и сила… е, тогава просто няма защо да мразиш подобни дреболии. Няма причина да мразиш каквото и да било, освен може би жалките завистливи загубеняци, които се опитват да те свалят от върха. Всичко останало е чудесно… Дори не можеш да си представиш колко добре се чувствам в кожата си в момента!
Тя разрошва леко гривата си, приглажда още веднъж роклята и се вглежда влюбено в отражението си. Когато всеки косъм и всяка гънка плат са на точното си място, се обръща към мен, въздъхва дълбоко и добавя съжалително:
— Говоря буквално! Дори не можеш да си представиш колко добре се чувствам. Колко прекрасно е усещането да бъдеш на върха! — Ухилва се и посяга към най-горната лавица в шкафчето си, където е струпала всичките си пръстени. — Бъди честна поне пред себе си! Не го казвам от жестокост или нещо подобно — това е истината. Ти винаги си била загубенячка, през целия си скапан живот. Дори сега, когато — поне на теория — можеш да имаш всичко и всеки, когото поискаш, ти пак си си същата задръстенячка!
Тя поклаща глава и започва бързо да нахлузва пръстените си и понеже са много, й е нужно време.
— Сериозно ти говоря. Ако не беше толкова тъжно, щеше да е смешно. Трябва да призная обаче, че една малка част от мен все още те съжалява.
— А останалата? — питам я и се вглеждам в уверените, плавни движения, с които подрежда лъскавите си буйни кичури.
Тя се разсмива и започва да рови в чантата си. Измъква гланц за устни, поднася го към устните си, след което застива и ме поглежда:
— Останалата част обмисля как да те убие. Но ти това си го знаеш, нали?