Кимвам, сякаш е направила някакъв съвсем нормален, безобиден коментар, а не е заплашила със смърт.
— О, не ме разбирай погрешно! Смятах първо да убия Джуд. Да го измъчвам пред очите ти, докато ти наблюдаваш безпомощно… После обаче обмислих нещата и стигнах до извода, че ще е много по-забавно, ако обърна реда. Ако започна с теб. Тогава той ще остане сам и напълно беззащитен. Никой няма да може — пък и да иска — да го спаси. Съмнявам се Деймън да се втурне да му помага. И не само защото е толкова зает да пази Стейша. Колкото и да му харесва да се прави на добър и благороден, едва ли ще съжалява особено за смъртта на Джуд, особено предвид последните събития. — Свива рамене и прокарва гланца по устата си няколко пъти. После нацупва устни, праща въздушна целувка на образа си в огледалото и с жестока усмивка се обръща към мен. — Още не съм решила, просто ми хрумна. Ти какво мислиш?
— Какво мисля ли? — Повдигам вежди и оставям косата ми да се разпилее по раменете и деколтето. — Ами давай!
Хевън избухва в смях — толкова силен, че цялото й тяло започва да се тресе. Докато се бори да си поеме дъх, започва отново да си оправя косата. После премята чантата си през рамо и се оглежда за последен път в огледалото, като извръща главата си ту на едната, ту на другата страна, очевидно възхитена от образа си. Накрая отсича:
— Не говориш сериозно, нали? Наистина ли искаш да се разправяме тук, сега?
На лицето й се изписва съмнение, примесено с насмешка.
— Че какво му е на мястото? Защо да отлагаме неизбежното?
Тя не откъсва поглед от мен, докато се надигам от скамейката. Заставам пред нея без никаква следа от страх. Напълно съм уверена в превъзходството и силата си. Не забравям обаче и обещанието си да изчакам тя да направи първата крачка. Не я дразня, не я подмамвам. Всъщност не правя нищо. Просто стоя и чакам. Не мога да си позволя да действам безразсъдно. Последствията биха били твърде сериозни — дори фатални. Единствената ми цел в момента е да й дам малък урок. Да й посмачкам фасона, така да се каже. Да й покажа, че съм по-силна, отколкото си мисли, и следователно е крайно време да се оттегли… или поне малко да сведе глава. Надявам се, че това ще я накара да премисли нещата и да осъзнае, че „грандиозният зъл план“ въобще не е мъдър.
Тя се намръщва, измърморва нещо неразбираемо под носа си, след което се опитва да се промъкне покрай мен.
— Всяко нещо с времето си. — Хвърля ми поглед през рамо и присвива очи. — Просто знай, че няма да имаш власт над случващото се, не ти ще определяш темпото и няма да разбереш откъде ти е дошло. Така е много по-забавно, не мислиш ли?
Стига до вратата и вече смята, че се е измъкнала, когато аз изниквам точно пред нея и препречвам изхода.
— Слушай, Хевън! Само да пипнеш с пръст Майлс, Джуд или който и да било друг, ще ти дам да се разбереш.
Стисва устни, а очите й потъмняват. Толкова тъмни и бездънни не съм ги виждала никога.
— А какво ще направиш, ако посегна на Стейша? — озъбва ми се тя. — Какво би сторила за нея, а? Ще рискуваш ли живота си… не, душата си, за да я предпазиш?
Млъква само за миг, колкото да си поеме въздух и да позволи на отровните думи да подействат. После притиска длан към устата си, сякаш изведнъж я е обхванало разкаяние, и продължава:
— О-о, забравих! Тя сега си има Деймън да я пази. Не ми обръщай внимание, грешката е моя! — ухилва се отново, разкривайки комплект бляскави бели зъби, и ме изблъсква от пътя си.
Изхвърча през вратата, а аз оставам сама, но сравнително доволна. Все пак удържах малка победа — успях да й предам посланието.
Сега тя е на ход.
Двайсет и втора глава
Трудно ми е да свикна с новото разпределение по време на обяд: Хевън председателства маса „А“, ние с Майлс седим на обичайната си места в треторазредния сектор. И двамата се стараем да не поглеждаме към „масата на отхвърлените“ в четвърторазредния сектор. Или поне се преструваме, че не го правим. Всъщност периодично поглеждаме скришом към седящите там Деймън и Стейша.
За мен това е наистина мъчително, но с Деймън постигнахме разбирателство по въпроса: всеки от нас да изпълнява настоящите си задължения, а същевременно аз ще се опитам да приема миналите му грехове. Дълбоко в себе си знам, че си струва. Струва си болката да го виждам така — грижи се за нея, поглежда ме отдалеч… Струва си, защото, докато аз и Деймън сме тук, Хевън няма да се развихри.
Тя напълно е изгубила контрол, но ние ще успеем да я удържим.