И никой няма да бъде наранен.
Отвивам капачката на бутилката си с еликсир и отпивам. Очите ми бавно обхождат масите. Виждам Онър, която старателно обслужва Хевън — налага й се да работи много по-усилено, отколкото преди със Стейша. Крейг и няколко от приятелчетата му с облекчение са заели една от по-маловажните маси. Разминало им се е леко и те очевидно го съзнават. Ако не бе връзката му с Онър и фактът, че тя все още таи чувства към него, без съмнение положението му щеше да бъде много по-лошо. Вероятно същото като на Стейша.
— Все едно сме паднали от небето и сме се приземили в някакъв откачен, обърнат наопаки свят — заявява замислено Майлс, чийто поглед сканира обстановката не по-малко съсредоточено от моя. — Буквално всичко е на обратно! Нещата, които ми бяха добре известни в това училище — добрите, лошите, откровено ужасните — сега са съвсем различни. И то заради нея! — кимва към бившата ни приятелка. — Ти така ли се чувстваше, когато Роман завладя гимназията?
Обръщам се към него с разширени очи. Изобщо не съм подготвена за такъв въпрос. В действителност никога не сме обсъждали случилото се по времето, когато Роман хипнотизира цялото училище и настрои всички срещу мен. Това бе един от най-мрачните периоди в живота ми. Или поне в този живот…
Съвземам се бързо и кимвам:
— Да, нещо подобно. — Погледът ми се насочва към Деймън, който седи до Стейша… Всъщност беше почти същото.
Заигравам се с капачката на бутилката в ръцете си — въртя я наляво-надясно, свалям я и пак я поставям — докато умът ми се връща към миналото. Припомням си някои от най-неприятните сцени, а после си казвам, че тогава успях да се справя. И сега ще успея. Както казва Ава, „и това ще отмине“. Е, тя винаги бърза да добави, че тази поговорка важи и за лошите, и за добрите неща.
Истина е. Всичко отминава. Всяко нещо се подчинява на неотменния цикъл на раждането, живота и смъртта. Освен ако не си като Деймън и мен, разбира се… В такъв случай си принуден да танцуваш този танц вечно.
Прогонвам неприятната мисъл, след което изпивам еликсира си на един дъх. Пъхвам празната бутилка обратно в чантата си, която мятам на рамо. Майлс спира да бърка ваниловия си йогурт и вдига поглед към мен.
— Отиваш ли някъде?
Кимам, а той се мръщи неодобрително.
— Евър… — започва, но аз веднага го прекъсвам.
Зная какво си мисли: че за мен е прекалено болезнено да наблюдавам Деймън и Стейша. Той обаче няма представа за уговорката ми с Деймън.
— Просто се сетих за нещо, за което трябва да се погрижа, докато все още имам възможност — измърморвам, без да откъсвам очи от представлението, което Хевън разиграва на масата на „елита“. Смее се и флиртува, като очевидно се наслаждава на новата си роля на пчелата царица.
— А може ли малко по-смислено и без излишни загадки? — стрелва ме с поглед Майлс.
Аз обаче само свивам рамене. Трябва да побързам, преди Хевън да е забелязала оттеглянето ми — или по-лошо, да реши да ме последва.
— Не може ли да дойда с теб? — примолва се той, а лъжичката застива във въздуха пред устата му.
Поклащам глава отрицателно и без да откъсвам очи от Хевън, отсичам:
— Не.
Казвам го, без дори да се замисля, което изобщо не се приема добре.
— И защо не? — извисява глас той.
— Защото имаш часове!
Изобщо не говоря като приятелка, по-скоро като учителка.
— А ти да не би да нямаш?
Това е различно. Аз съм различна. И сега, когато е наясно с този факт, не би трябвало да се налага да обяснявам.
Той обаче не се отказва лесно. Взира се в мен с големите си кафяви очи толкова дълго, че накрая се предавам:
— Виж какво, знам, че искаш да дойдеш, обаче, повярвай ми, ако знаеше за какво става въпрос, щеше да побегнеш. Изобщо не се опитвам да те изоставя или нещо подобно. Само че това, което се каня да направя, е… как да кажа… малко незаконно. В действителност просто се опитвам да те предпазя.
Той облизва лъжицата и ме поглежда. Изобщо не изглежда трогнат от пледоарията ми. Подпира глава на дланта си и пита:
— От кого ме пазиш — от себе си ли?
Въздъхвам за пореден път, правейки усилие да запазя спокойствие… което е доста трудно, докато ме зяпа така. Сбърчил е чело подозрително, сякаш не вярва на нито една моя дума.
— Искам да те предпазя от дългата ръка на закона — казвам накрая. Звучи толкова претенциозно, че чак е смешно, макар да е истина.