— Аха-а… — провлачва той, все едно много сериозно обмисля казаното. — И за каква точно незаконна дейност говорим?
Явно няма да спре да ме разпитва, докато не научи всички подробности.
— Джебчийство? Убийство? Подкуп?
Въздъхвам за пореден път, този път още по-дълбоко, после отговарям:
— Добре де, щом толкова искаш да знаеш, става въпрос за една мъъъничка КсВ. Трябва да го направя и толкова.
— Кражба с взлом?! — хлъцва той. — Ама съвсем незначителна и… безвредна, нали?
Кимвам. Часовникът тиктака, съвсем скоро обедната почивка ще свърши. Ако не бе този разговор с Майлс, отдавна да съм изчезнала оттук.
Той облизва пластмасовата лъжичка, хвърля я в кошчето за боклук, изправя се и уверено заявява:
— Брой ме и мен!
Отварям уста, за да възразя, но той не ми позволява да произнеса дори дума:
— Изобщо не се опитвай да ме спреш. Идвам с теб, все едно дали ти харесва или не!
Поколебавам се за миг. Идеята да го замесвам в това изобщо не ми харесва, но пък няма да е зле да ми прави компания. За разнообразие. Писна ми да действам соло.
Гледам го мълчаливо известно време, сякаш премислям, но всъщност вече съм взела решение. После проверявам какво прави Хевън — все още се забавлява с „приятелите“ си, потънала в собствения си свят на планетата Хевън. Накрая му казвам:
— Добре. Само че се дръж нормално, разбра ли? Искам да си прибереш нещата, все едно се готвиш да тръгваш. Просто се престори, че бързаш да не закъснееш. Звънецът ще бие след две секунди и половина, така че…
Звънецът наистина бие и прекъсва малката ми реч. Майлс зяпва и пита:
— Ти… ама как…
Аз обаче само поклащам глава и му правя знак да ме последва. Тихо го предупреждавам да не поглежда към масата на Хевън, но самата аз поглеждам крадешком към тази на Деймън.
— И да не забравиш — каквото и да се случи, сам си си виновен! — добавям, докато вървим към изхода.
Усещам тежестта на въпросителния поглед на Деймън върху себе си. Той няма представа какво се каня да направя. Но ако замисълът ни успее, това може да промени живота ни. Завинаги.
И всичко ще се оправи.
А ако не сполуча, ако не открия онова, което търся… Може би това само по себе си ще бъде отговор.
— Е, това е друго нещо! — ухилва се Майлс, грейнал от въодушевление. — Точно такава трябва да бъде последната година в гимназията! Бягане от часовете, скатаване, купони, по нещо незаконно от време на време…
Изчаквам го да си сложи колана, преди да настъпя педала на газта. Няма нужда да се преструвам — той знае какво представлявам и на какво съм способна. След няколко минути мълчаливо шофиране, по време на което Майлс стиска с такава сила седалката си, че кокалчетата му побеляват, пристигаме.
Отново паркирам на известно разстояние от къщата. Допускам, че е по-безопасно и разумно да извървим остатъка от пътя пеша. Няма смисъл да спирам точно отпред и да обявявам присъствието си с фанфари.
— Това е последният ти шанс да се измъкнеш — подхвърлям на приятеля си, който се задъхва с пребледняло лице зад гърба ми.
— Няма начин! — отвръща той на пресекулки, докато се опитва да си възвърне душевното равновесие. — Как мога да се измъкна от нещо, което дори не знам какво е?
— Къщата на Роман, където в момента живее Хевън, е малко по-нагоре на улицата. Двамата с теб ще се вмъкнем вътре.
— В дома на Хевън?! — хлъцва той, най-после осъзнал сериозността на ситуацията. — Ама наистина ли?
— Съвсем наистина. — Вдигам слънчевите си очила на главата и го поглеждам. — Освен това говорех сериозно за измъкването. Няма причина да идваш с мен. Аз лично смятам, че ще е по-добре да ме изчакаш отвън. Би могъл да стоиш на пост. Не че имам нужда от пазач, но все пак.
Преди обаче да успея да довърша, той изскача от колата. Вече е решил и няма намерение да се отказва.
— О-о, не, забрави! Не можеш да ме убедиш — поклаща рязко глава и косата му пада в очите. — Ако някога ми се наложи да изпълнявам ролята на взломаджия или изкусен крадец от ония, които се катерят по стените, това преживяване определено ще ми е от полза! — Засмива се безгрижно.
— А-ха. Трябва да ти кажа обаче, че тук целта не е да бъдем изкусни. — Тръгвам към вратата и му махвам с ръка да ме последва. — Освен това, когато човек е в състояние да отключи вратата с ума си, няма чувството, че извършва кражба с взлом. Макар че ние определено не сме поканени, така че в крайна сметка си е точно това.