Нямам представа за какво намеква, но тя не ме оставя да гадая дълго:
— О-о, я не се прави на интересна! Да не би да смяташе, че няма да разбера, че си влизала в къщата ми и си ми откраднала еликсира!
Зяпвам я шокирано. Не мога да повярвам — тя мисли, че съм била аз!
— Да не мислиш, че не си броя бутилките? Че няма да забележа липсата? — Тя разгневено повишава тон: — Обрала си ми половината хладилник! За идиотка ли ме смяташ? — поклаща глава. — Пределно ясно е защо си го направила. Решила си, че само така можеш да изравниш силите. Ще ти издам една тайна обаче: никога няма да можеш да се мериш с мен. И да пиеш от моя еликсир, това няма да се промени!
— Че защо ми е да пия от твоя, след като си имам свой? — отвръщам намръщено аз.
Усещам присъствието на Джуд зад гърба си, начина, по който се напрягат мускулите му и енергията му потрепва. Това са два много лоши знака, които показват, че се кани да направи нещо глупаво. Не бива да му позволявам.
Облягам се назад и се притискам към него. Надявам се Хевън да не забележи, а той да схване посланието ми и да си трае, да ме остави аз да се оправя с нея.
— Приеми истината, Евър! — Очите й се впиват в моите, а крайниците й започват да треперят. — Моят еликсир е по-добър и по-могъщ от твоя. Но дори и той няма да ти помогне. Колкото и да пиеш от него, пак не можеш да ме стигнеш!
— Защо ще искам да го пия? Погледни в какво те е превърнал! — Тонът ми е язвителен и надменен; целта ми е да задържа вниманието й.
Посочвам с ръка към тялото й, от главата до петите: кръвясалите й очи, треперещите крайници, мъртвешки бледото й, плашещо лице, кльощавата снага.
И изведнъж, докато я гледам, осъзнавам, че не мога да продължавам така, независимо каква заплаха е тя.
Защото това е Хевън.
Моята стара и обичана приятелка Хевън.
Онази, с която излизах и се смеех. Единствената, освен Майлс, която ми позволи да седна до нея през първия училищен ден.
А в момента тя е в беда. Единствено аз мога да й протегна ръка и да се опитам да й помогна. Да я разубедя, да я накарам да изостави глупавия си план, преди да е станало прекалено късно и да съм я изгубила завинаги.
— Хевън, моля те! — Смекчавам и тона, и погледа си. Искам да разбере, че съм искрена, че съм променила намеренията си и не искам да я нараня. — Не е нужно да става така! Можем да прекратим веднага, тук и сега. Планът ти ще се превърне в ужасна трагедия и само ще влоши нещата. Затова, моля те, много те моля, помисли си!
Поемам дълбоко въздух и изпълвам цялото си същество със светлина — толкова, колкото успявам да побера. Сдържам дъха си за миг, после го изпускам и изпращам към нея вълна от успокояваща лечебна зелена енергия. Тя се сблъсква с обвиващата я защитна стена, опитва се да проникне през обвивката й, пропита с гняв и омраза, но отскача от нея. Не успява.
— Още не е късно! Все още можем да сключим примирие — промълвявам умолително.
Погледът ми обаче е твърд и решителен. Надявам се така да я спра, да я задържа, докато е на ръба, и да я върна, а също и да успокоя Джуд. Да му попреча да предприеме самоубийствения скок, който вероятно замисля.
— Не изглеждаш никак добре. Губиш контрол. Изслушай ме като човек, който е преживявал същото. Пак ти казвам, не е нужно да става така. Има и друг изход. Позволи ми да ти го покажа… наистина искам да ти помогна!
Тя обаче ми се изсмива в лицето — грубо и безпардонно. Погледът й танцува лудо наоколо, без да се спира върху нищо за повече от секунда. Наистина създава усещането, че всеки момент ще се разпадне:
— Да ми помогнеш?! Моля ти се! Кога изобщо си го правила? Винаги само си взимала от мен. Винаги. Никога нищо не си ми давала, нито си ми помагала. От къде на къде ще го правиш сега?
— Хубаво — свивам рамене аз. Няма да позволя думите й да ме засегнат, защото имам по-важна задача: да й попреча да се самоунищожи. — Щом не ми вярваш, позволи на някой друг да ти помогне. Все още имаш семейство и приятели. Истински приятели. Хора, които ги е грижа за теб, за разлика от онези, чиито умове манипулираш и които само си мислят, че те харесват.