Хевън замахва, юмрукът й полита към мен… Аз се привеждам и избягвам удара, след което се впускам към другия край на помещението. Тя се хвърля след мен. Подхранваната от гнева й енергия пулсира, разпръсква се и кара лампите да гаснат. Подът се огъва под краката ни, а стъклените лавици и витрината се пръсват на парчета и се разпиляват.
Озовава се до мен почти веднага и ме срязва:
— Добър опит, Евър! Обаче така само отлагаш неизбежното и ме забавляваш. Имай предвид, че не бързам особено. Можем да си играем така цял ден. Но недей да забравяш, че колкото по-дълго продължава това, толкова по-дълго ще страда той. — Посочва с палец зад гърба си, където лежи бездиханно тялото на Джуд.
Стисвам зъби толкова силно, че се опасявам да не се счупят. Край на опитите да се разбера с нея. Сторих всичко по силите си. Дойде време да приложа уменията, които придобих по време на тренировките.
В този миг със залитане тя отново се хвърля към мен, а в последния момент аз правя крачка встрани, при което тя се забива в поставката за дискове. Преобръща ги и се строполява на земята сред купчина дървени отломки и парчета от пластмасови кутийки, които се впиват дълбоко в плътта й.
Хевън обаче само се разсмива, обръща се по гръб и спокойно започва да вади парчетата стъкло. Очите й проблесват все по-налудничаво, докато наблюдава как раните се затварят и след миг от тях не остава и следа. После се изправя, отръсква се и отново застава срещу мен.
— Как се чувства човек, който знае, че съвсем скоро ще умре? — пита ме с пресипнал и задъхан глас, който разкрива какви усилия полага да се съвземе.
Повдигам рамене:
— Не знам. Ти ми кажи.
Отдръпвам се още малко назад…
И осъзнавам — твърде късно за съжаление — че съм се оказала притисната до стената, а това не е най-добрата позиция за маневриране. Необходимо ми е пространство, за да мога да се пазя или да избягам, в зависимост от случая. Трябва да намеря начин да се добера до другия край на стаята, където падна амулетът ми. В момента, в който го поставя отново на врата си, ще се заема да оправя целия този хаос.
Хевън стои пред мен с отпуснати до тялото ръце, разкрачена и с леко присвити колене. Пръстите й нервно потрепват, стиска и разпуска юмруци.
Използвам кратката пауза, за да я огледам. Опитвам се да усетя енергията й, за да разбера какво точно ще направи и къде ще посегне. Тя обаче не е в нормалното си състояние, изгубила е връзка с реалността и се е оттеглила някъде дълбоко в себе си. Не мога да я видя — все едно се опитвам да прозра през плътна мъгла или облак статично електричество. Невъзможно е да я разгадая.
Затова, когато се хвърля към мен с високо вдигнат юмрук, насочен към корема ми, посягам да блокирам удара. Без да предполагам, че тя ще промени посоката в последния момент.
Не бих могла да си представя, че човек в такова състояние — толкова нестабилен и разстроен — би могъл да замисли и да изпълни подобен ловък ход.
Погледът й е налудничав и блести победоносно, когато юмрукът й поразява гърлото ми.
Улучва най-слабото ми място — петата ми чакра, съответстваща на липсата на проницателност, погрешното използване на информацията и склонността да се доверяваш на недостойни хора.
Удря ме толкова силно и бързо, че не успявам веднага да схвана какво се е случило.
Трябват ми няколко секунди, преди да разбера.
Преди да ме прониже болката.
Преди да напусна тялото си и да се завъртя над него, загледана надолу към злорадото лице на Хевън и сгърченото тяло на Джуд. После ме обгражда прекрасно синьо небе, през което прелитам твърде бързо. Накрая всичко потъва и се срива. Обгръща ме мрак.
Двайсет и шеста глава
Нали сте чували онова твърдение, че когато умираш, целият ти живот минава като на кинолента пред очите ти?
Е, вярно е.
Именно това ми се случва в момента.
Първият път не бе така. Имам предвид първия път, когато умрях. Тогава отидох право в Съмърленд.
Сега обаче… сега обаче е различно.
Този път виждам всичко.
Всеки важен и определящ момент от настоящия си живот, както и всички значими събития от предишните.
Образите се стрелкат покрай мен, докато падам свободно през плътния мрак. Опитвам се да се сетя откъде ми е познато това ужасяващо чувство.
Шадоуленд.
Страната на сенките.
Домът на всички изгубени души.