Не използва магия, нито измама. Печели ме отново със самото си присъствие. Защото е онзи, който е: Деймън. Нищо повече. От мига, в който го съзирам за първи път, никой друг няма шанс.
Най-заинтригувана съм от живота, който ми се разкрива последен.
Живота ми в Юга.
Когато съм била робиня.
Когато Деймън ме е освободил, но на цената на щастието ми.
Наблюдавам това скръбно, изпълнено със страдания съществуване: раждането, детството, което съвсем не е едно нормално, безгрижно детство, и единствения ярък и красив момент — кратка целувка с Джуд.
Двамата се промъкваме крадешком зад плевнята малко преди залез-слънце. Аз се чудя защо сърцето ми бие толкова бързо — дали заради въодушевлението от предстоящата ми първа целувка, или от страх да не ме заловят. Защото зная добре какво е наказанието, ако зарежеш работата си — жесток побой… или нещо дори по-лошо.
Въпреки това съм решена да удържа на обещанието си и да отида на срещата. Изпитвам някакво непознато досега чувство на чиста радост, неочакван прилив на щастие, който ме кара да крача леко и бързо. Той е вече там.
Усмихва ми се неловко, а аз само кимвам. Обхваща ме свенливост, подхранвана от желанието да не изглеждам твърде нетърпелива. Но много скоро забелязвам как ръцете му треперят, а очите му нервно се стрелкат наоколо и разбирам, че той се чувства по същия начин като мен.
Разменяме си закачки и безсмислени приказки — думи, на които никой от нас не отдава значение. Точно когато започвам да се притеснявам, че отсъствието ми се е проточило твърде дълго, той го прави. Навежда се към мен, а големите му кафяви очи се взират в моите с толкова много нежност и любов, че оставам без дъх. После клепачите му се спускат и докато наблюдавам дългите черни мигли, които хвърлят сенки върху лъскавата му тъмна кожа, пълните му устни се приближават към лицето ми. Те са хладни и меки и ми носят познато усещане за нежност и покой.
Отблъсквам Джуд, обръщам се и хуквам със събрани поли към къщата. Споменът за онази целувка обаче не ме напуска.
Усещам я върху устните си, докато си спомням прошепнатото обещание да се видим пак на следващия ден, в същото време, на същото място.
Само няколко часа преди уговорената среща обаче се появява Деймън. За пореден път идва незнайно откъде, обгърнат от тайнственост. Само че сега не си губи времето в излишно ухажване или размяна на любезности, защото има много по-спешна задача: бърза да ме купи. Иска да ме освободи от ужасния ми робски живот, изпълнен с унижения, страдание, непосилен труд и непрекъснат страх. В замяна ми предлага друг, който е толкова пищен, привилегирован и коренно различен от всичко, с което съм свикнала, че веднага решавам, че ме лъже. Смятам, че има някаква уловка, капан… Не зная каква точно е целта му, но не приемам думите му за истина.
Убедена съм, че в живота ми току-що е настъпил ужасен обрат, че всичко върви на зле, затова плача и викам баща си и майка си, протягам ръце към Джуд — моля го да ме прегърне, да ме защити, да не позволява да ме отведат. Сигурна съм, че така ми отнемат и малкото щастие, което притежавам, и ме захвърлят в свят, много по-ужасен от досегашния, в който липсва дори мъничко светлина. Не вярвам на този нов господар, който ми говори така нежно, държи се към мен с уважение… който сякаш благоговее пред мен. Това отношение ми е съвсем непознато и аз мисля, че всичко е лъжа.
Той ме настанява в къща, много по-голяма и луксозна от онази, която чистех допреди ден. Разполагам с цяло едно крило. Единствените ми задължения са да спя, да ям, да се обличам и да мечтая. Никой не ме заплашва с бой, ако не изпълнявам съвестно работата си.
Деймън лично ме развежда из покоите ми: собствена баня с огромна вана, легло с балдахин, гардероб, пълен с великолепни дрехи, тоалетка, отрупана е отбрани вносни мазила, парфюми и четки за коса със сребърни дръжки. После ми казва да разгледам всичко спокойно и че ще ме чака за вечеря, когато се приготвя.
Тази наша първа вечеря протича в пълно мълчание. Седя точно срещу него, облечена в най-прекрасната рокля, която съм виждала през живота си. Удивена съм от мекотата, с която нежната материя се плъзга по благоуханната ми кожа. Ровя из чинията си, а той отпива от червената си напитка. Повечето време гледа невиждащо в далечината, а когато смята, че не го гледам, се втренчва в мен. Повечето време обаче е погълнат от мислите си — челото му е смръщено, устните му са свити в тънка, мрачна линия. В очите му личи безпокойство и аз се досещам, че в душата му се води борба. Трябва да направи избор.