Бих искала да ми разкрие за какво става въпрос, но той не го прави, а аз не бих попитала сама. Затова довършвам мълчаливо вечерята си, пожелавам му лека нощ и се връщам в стаята, затоплена от огъня, който весело пращи в камината. Изтощена от всички тези събития, заспивам в мига, в който се пъхам между фините памучни чаршафи.
На следващата сутрин се събуждам рано и веднага хуквам към прозореца. Виждам го да напуска имението, възседнал коня си. Очите ми го следват тревожно. Решавам, че ме е купил и довел тук, за да ме предаде в ръцете на някой друг, който ще ме измъчва и ще ме пребие до смърт.
Оказва се обаче, че съм сбъркала. Той се връща още същата вечер. Поздравява ме с усмивка, но очите му издават, че е претърпял ужасно поражение. Разкъсва се между желанието да ми съобщи истината и страха, че ще ме разстрои и уплаши още повече. Преценява, че вече съм предостатъчно разстроена и уплашена, затова не ми казва нищо. Решава да запази за себе си грозната истина, която е научил преди малко, защото тя не би ми донесла нищо добро.
И така, в онзи си живот не научавам истината; но Шадоуленд проявява великодушие и ми я разкрива. Показва ми всичко, което той не сподели с мен; какво точно се е случило по време на отсъствието му през онзи ден. Къде е ходил, с кого се е видял… цялата мръсна история.
Деймън се е върнал в плантацията с намерението да купи и останалите от семейството ми — майка ми, баща ми, дори Джуд. Искал е да ги доведе при мен и да им подари свободата. Бил е готов да плати огромна сума пари, нечувана дори сред най-големите богаташи в околността.
Обаче са му отказали. Не са му дали време дори да обмисли какво става и да реагира, а направо го отпратили. Толкова са бързали да се отърват от него, че специално са изпратили един от надзирателите, който да го съпроводи.
Един поглед към този надзирател ми е достатъчен, за да схвана, че той въобще не е такъв, какъвто изглежда. Има нещо в начина, по който се движи, нещо почти неуловимо в поведението му — прекалено е самоуверен, прекалено съвършен… Той е безсмъртен.
Но не от добрите, не. Не е като Деймън. Деймън няма откъде да знае, че Роман е все още жив, че е направил собствена рецепта и сам си произвежда еликсир, с който превръща хората в безсмъртни, както и когато му е угодно.
Деймън е забелязал нещо — личи си по напрегнатата му стойка и безпокойството в очите му. Той обаче не иска да влоши положението на близките ми и си тръгва. Усеща, че ме е страх сама в имението, и тръгва натам да ме успокои, като си обещава по-късно отново да дойде в плантацията и под прикритието на нощта да ги измъкне всичките.
Няма представа, че тогава ще е прекалено късно. Няма как да види онова, което виждам аз в момента — Роман, който се спотайва в сенките и управлява плантацията, докато господарят й отсъства.
Няма откъде да знае, че пожарът е бил запален дълго след неговото заминаване, когато вече е бил твърде далече и е било невъзможно да предотврати трагедията, да спаси, когото и да било.
Останалата част отговаря на онова, което вече чух от него — отвежда ме в Европа, където ми дава време да свикна с него и с новата обстановка. Да се науча да му вярвам и дори да го обичам… да открия щастието с него.
Но само за кратко. Защото Дрина не си губи времето: открива ни и бързо взима мерки да се отърве от мен.
Изведнъж осъзнавам нещо, което е трябвало да разбера много отдавна, още от самото начало.
Деймън е единственият.
Винаги е бил.
Винаги ще бъде.
Факт, който се откроява с още по-кристална яснота, докато преживявам отново случките от най-скорошния си живот. Настоящия.
Виждам как след катастрофата открива тялото ми встрани от пътя. Усещам мъката му, че отново ме е изгубил.
Неговата болка се превръща в моя. Гледам разтърсена как той моли за напътствия и се разкъсва, колебаейки се дали да ме превърне в безсмъртна.
Чувствам мъката му, когато в онзи ден му крещя, казвам му да се махне, да ме остави на мира и никога повече да не ми говори — в деня, когато най-сетне събира смелост да ми каже в какво ме е превърнал — това, което съм сега.
Преживявам неговото объркване, докато се намира под властта на Роман и заклинанието му. Усещам вцепенението му, неспособността му да контролира собствените си действия и думи. Роман е планирал всичко и го кара да се държи жестоко, да ме нарани. И преди се досещах, че е така, но сега, в Шадоуленд, мога да го почувствам и да бъда сигурна: всичко, което бе сторил или казал, е било против волята му и няма нищо общо с истинските му чувства.