Просто е правил онова, което Роман го е карал да прави — тялото и умът му са се подчинявали, но сърцето му не се е поддало — то винаги е било мое.
Дори когато ме напуска, за да мога спокойно да избера между него и Джуд, не престава да ме обича. Не е сигурен, че ще понесе да ме загуби, и въпреки това е убеден, че постъпва правилно, благородно. Ако избера Джуд, той ще приеме решението ми.
Наблюдавам колко самотен, изгубен и потиснат се чувства, след като мен вече ме няма. Преследват го образи от миналото, които го убеждават, че си е получил заслуженото. И макар да е безкрайно щастлив, когато се връщам при него, дълбоко в себе си смята, че не е достоен.
Изпитвам ужаса му, когато разбира, че съм завладяна от черната магия, която си навлякох. Чувствам и готовността му да ми прости всички грехове, които съм сторила под влиянието на тъмните сили.
Усещам колко дълбока е любовта му и изпитвам смирение пред изобилието й — толкова е безмерна, безпрекословна и непоколебима. Силата й никога не отслабва — нито през всичките тези векове, нито през последната, така бурна година.
Покорена съм от силата на чувствата му и от факта, че никога не се е съмнявал в тях. За разлика от мен.
Същевременно разбирам още нещо: макар понякога да го отблъсквах, моята любов към него е също толкова силна.
Вярно, че неведнъж се отклонявах от пътя си и подлагах на съмнение чувствата си, но тази несигурност е била само в ума ми. Сърцето ми отдавна знае истината.
Сега разбирам, че Хевън греши. Далеч невинаги единият обича повече от другия. Когато двама души са призвани да бъдат заедно, те обичат по равно. Може би по различен начин, но по равно.
После ме връхлита прозрението, че тъкмо сега, когато осъзнах всичко това и най-накрая се убедих в силата на връзката ни, съм принудена да прекарам остатъка от вечността в тази бездна, размишлявайки за изгубеното. Без него.
Обгърната от безкрайната пустош и вечна тъмнина, напълно откъсната от всички и всичко. Преследвана и тормозена от мисълта за миналите си грешки, чиито образи безспирно се въртят покрай мен. Нещо като вечно представление, което непрестанно ме измъчва с представата за онова, което бих могла да бъда, за всичко, което бих могла да сторя, ако бях направила друг избор.
Ако бях последвала сърцето вместо главата си!
Защото сега онова, което преди ми се изплъзваше, е пределно ясно. Да, вярно е, че Джуд винаги е бил край мен, винаги ме е обичал и се е държал мило… Но моята сродна душа винаги е бил Деймън.
Отварям уста в нямо отчаяние. Искам да изкрещя името му, да го повикам, да го прегърна и да усетя устните му върху своите. Трябва да го достигна, да…
Но нищо не се случва. Не издавам нито звук.
А дори и да бях успяла, няма кой да ме чуе.
Това е съдбата ми.
Вечността, която ме очаква.
Напълно изолирана.
Погълната от мрака.
Измъчвана безспирно от миналото, което не мога да променя.
С пълното съзнание, че Дрина е някъде тук. Както и Роман. Всеки от нас е в окован в своята собствена версия на ада, без да можем да се достигнем. И в тунела няма светлина, няма изход.
Затова постъпвам по единствения възможен начин — затварям очи и се предавам. Сега поне знам. Намерих отговора, който толкова дълго търсех.
Устните ми се движат безмълвно в черната пустош, бързо и непрестанно. Произнасям името му без глас, викам го при себе си…
Макар да знам, че е безсмислено.
Макар че е прекалено късно.
Двайсет и седма глава
Гласът му се разнася някъде отгоре, преминава през мен и ме обгръща, залюлява ме като нежна вълна, прекосила от край до край океани и морета. Като ритъма на живота, преминал през цялата земя, долетял на вселени разстояние, за да дойде при мен.
Не съм в състояние да отговоря, да помръдна.
Знам, че умът ми ми прави номера.
Това не е истина.
Това е трик на Шадоуленд.
Никой не може да ме открие тук. Никой не може да се добере до мен.
Когато отново произнася името ми, то звучи като молитва:
— Евър, скъпа, отвори очи и ме погледни. Моля те!
Думите са толкова познати. Сигурна съм, че съм ги чувала и преди… някъде, някога.
И както и онзи предишен път, започвам да се боря. Полагам усилия да отговоря. Бавно и мъчително повдигам клепачи и го виждам — надвесен над мен, а тъмните му очи са замъглени от тревога. После, когато погледите ни се срещат, челото му се изглажда и на лицето му се изписва облекчение.