Затова сега, преди те да потеглят и звездата над главата му да избледнее, аз си поемам дълбоко въздух и пожелавам нещо на Джуд. Пожелавам му да остане открит и изпълнен с надежда, че на света съществува момиче, което му подхожда много повече от мен. Пожелавам му да открие жената, която ще го обича толкова, колкото и той нея.
Пожелавам му да намери любов като моята с Деймън.
Оставям звездата да блести над него и наблюдавам отдалечаването им. Когато тя започва да избледнява, хващам Деймън за ръка и го повеждам в обратната посока. Двамата вървим към павилиона, мълчаливи и доволни. Когато заставаме пред него, той тихо пита:
— Сигурна ли си?
Явно не е сигурен дали идеята е добра.
Аз обаче само кимвам и го дръпвам вътре. Сигурна съм и нямам търпение да започнем.
Има толкова много събития от живота ми в Юга, които все още не съм видяла и изпитала, а съдейки по видяното в Шадоуленд, има и хубави моменти. Ще се радвам да ги изживея отново.
Заставам пред екрана, подавам му дистанционното и се усмихвам:
— Просто прескочи това, което вече видях, и нека се насочим направо към хубавата част. Тогава, след като си ме освободил и си спечелил доверието ми, ме отвеждаш в Европа…
Двайсет и девета глава
Нямам представа колко време е изминало. В Съмърленд времето не съществува, винаги цари ден. Всичко се случва в безкрайното настояще, обвито в ярка светлина и омара.
Знам единствено, че когато решаваме да си тръгнем, устните ми са изпръхнали и подути, бузите ми горят — отчасти заради преживяното, отчасти заради наболата брада на Деймън.
Състояние, от което много бързо ще изляза. Много по-бързо, отколкото ще изчезне гневът на Сабина заради твърде дългото ми отсъствие.
Много по-бързо от ликуването на Хевън, която все още смята, че е успяла да ме убие.
Затова, макар да зная, че трябва да се върна, изпитвам огромно нежелание да се изправя очи в очи с проблемите си на земята. Не искам магията да свършва толкова скоро. Деймън усеща настроението ми, а и той самият не бърза да прекъсне прекрасния момент. Затова, вместо да се насочим обратно към дома, той проявява един бял жребец, на който се качваме и двамата. Отпуска юздите му и му позволява да избира пътя, а ние се наслаждаваме на пейзажа.
Брадичката ми почива на рамото на Деймън, а ръцете ми обгръщат кръста му. Преминаваме край буйни потоци, поемаме по прави като стрела павирани пътища, прекосяваме обширни яркозелени ливади, над които се разнася чуруликане на птици и наситен аромат на цветя. Копитата на коня затъват в белия пясък на разкошен плаж, а тюркоазените вълни нашепват вечните си тайни. Изкачваме се по стръмна планинска пътека и когато стигаме върха, пред очите ни се разкрива невероятна гледка. После все така бавно слизаме по другия склон и се озоваваме сред голите дюни на безводна пясъчна пустиня.
Бродим по улиците на градовете от предишните си съществувания. Деймън създава копия на Париж, Лондон, Амстердам, Ню Инглънд, даже Американския юг отпреди Гражданската война. Показва ми ранния си живот във Флоренция — малката къща, в която са живели, работилничката, в която баща му правел алхимичните си опити, сергиите на пазара, където майка му купувала стоки за домакинството.
Той проявява нетрайни изображения на родителите си — бездушни фигури с размиващи се очертания, които потрепват и ту се появяват, ту изчезват. Знае, че съм ги „срещала“ във Великите храмове на познанието, когато станах неволен свидетел на убийството им и кражбата на еликсира, но иска да ми ги покаже още веднъж — такива, каквито живеят в спомените му. Иска да сподели с мен целия си живот, всичко, което е оставило следа в съзнанието и сърцето му. Да няма повече тайни и неразбирателства, да издигнем стройната и здрава основа за нашия общ живот.
Сега сме по-близки от когато и да било. Сега изпитвам абсолютна увереност, че ще бъдем заедно в добро и в лошо, завинаги. Затова решавам да му покажа нещо, което преди пазех в тайна от него.
Затварям очи и подкарвам коня към онова място — към тъмната част на Съмърленд. Не съм съвсем сигурна каква е причината, но смятам, че моментът е подходящ да му я разкрия.
Жребецът се подчинява веднага и променя посоката, а аз притискам устни към ухото на Деймън и прошепвам:
— Има нещо, за което не съм ти разказвала… Нещо, което искам да споделя с теб.
Той се обръща и ме поглежда през рамо. Когато забелязва сериозното ми изражение, усмивката му изчезва и бива заменена от загриженост.