Аз обаче кимвам, за да му покажа, че всичко е наред, и подканям коня да ускори ход. След малко усещам, че сме наближили, защото животното започва да пристъпва по-бавно и предпазливо. Въздухът се променя, небето притъмнява, а мъглата се сгъстява. Заобикалящите ни доскоро храсталаци и покрити с цветове плодни дръвчета изчезват; на мястото на ароматното, обсипано с цветя поле се появява безрадостно и унило кално блато, заливано от непрестанен дъжд.
Жребецът ни спира и започва да размахва опашка. Пръхти и отказва да направи дори и една крачка по-нататък. Зная, че е безполезно да го насилвам, затова се спускам на земята и правя знак на Деймън да ме последва.
— Открих това място преди известно време. Сигурно си спомняш — тогава бях дошла в Съмърленд с Джуд, а после срещнах и теб. Странно е, нали?
Той започва да оглежда местността: прогизналата от дъжда, разкаляна земя, хилавите разкривени дървета, грозните им клони, сиви и крехки като пръсти на скелет, по които няма никакви листа. Край нас липсват каквито и да било белези за живот и растеж, независимо от неспирния дъжд.
— Какво е това място? — пита ме той, докато продължава да оглежда пейзажа.
— Нямам представа — отвръщам и свивам рамене. — Миналия път попаднах тук случайно. Е, не точно — нали в Съмърленд няма случайности. Но не съм търсела това място, просто исках да си запълня времето с нещо, докато чаках Джуд да излезе от Храмовете. Затова помолих Съмърленд да ми покаже нещо, което не съм виждала досега. Нещо, което наистина трябва да знам. И конят ми ме доведе право тук. А когато се опитах да отида по-нататък, да навляза във вътрешността на тази местност и да я изследвам по-подробно, кобилата ми отказа да продължи — точно като този кон сега. Затова реших да тръгна сама, но калта бе толкова гъста, че затъвах до коленете и скоро се отказах от идеята. Обаче сега ми хрумна нещо…
Той ме поглежда, очевидно заинтригуван.
— Ами мястото изглежда по-голямо от преди. Сякаш се е… — млъквам за миг и се оглеждам внимателно. — Сякаш се е разширило. Все едно расте като жив организъм. Не знам как да го обясня. Ти какво мислиш?
Той си поема дълбоко въздух, а очите му потъмняват. Като че ли се опитва да ме предпази от нещо. След миг това усещане изчезва толкова бързо, колкото се бе появило. Така общувахме преди. Вече се заклехме да нямаме тайни един от друг.
— Честно ли? — замислено казва той, потривайки брадичката си. — Нямам представа. Никога не съм виждал нещо подобно… или поне не тук. Обаче в него действително има нещо странно. Оставя те с някакво неприятно усещане.
Кимвам в знак на съгласие. Очите ми разсеяно проследяват полета на ято птици, които внимателно заобикалят тресавището. Доста многозначителен факт — дори птиците отказват да приближат местността.
— Знаеш ли, скоро след като се запознахме, Роми и Райни ми казаха нещо за Съмърленд — че има потенциал за абсолютно всичко. Ти самият каза нещо подобно.
Деймън не казва нищо и аз продължавам:
— Ако приемем, че това е вярно, може би наблюдаваме другата, тъмната страна на Съмърленд. Нещо като ин и ян… равни части мрак и светлина.
— Надявам се да не са наистина равни — отвръща той, а в погледа му се промъква безпокойство. После добавя с въздишка: — Идвам тук отдавна и съм прекарал много, много време в Съмърленд. Смятах, че съм видял всичко тук, но това… — Поклаща глава недоумяващо. — Това е нещо ново. Не прилича на нищо, за което съм чел или съм чувал. Ако не е било тук от самото начало, ако наистина е възникнало сравнително наскоро… не бих казал, че е добър знак.
— Дали да огледаме? Да се разходим малко наоколо и да проверим какво става. Да видим дали не можем да разберем нещо повече.
— Евър… — той присвива очи, явно не е така въодушевен от предложението. — Не съм сигурен, че това е добра…
Аз обаче не го оставям да довърши. Вече съм решила; сега трябва единствено да убедя и него.
— Само ще хвърлим един поглед и веднага си тръгваме — примолвам се. По очите му познавам, че се колебае. — Предупреждавам те обаче, че тази кал е доста дълбока. Може да ни дойде до коленете.
Той се двоуми, но и двамата знаем, че ще се съгласи. Най-накрая стисва ръката ми и двамата бавно нагазваме в тресавището. Хвърлям поглед през рамо. Конят ни рие с копита разкаляната земя, пръхти и клати глава. Все едно иска да ни каже, че ни смята за луди и няма никакво намерение да ни последва.