Хевън не знае какво да мисли за мен.
Онър пък — още по-малко.
Стоят и зяпат, останали без думи, докато Крейг и приятелите му бавно тръгват към нас и с благодарност заемат местата, които Деймън им предлага. Даже кимват в знак на признателност и измърморват по едно „Здрасти“. Това може и да изглежда като незначителен жест, но всъщност е нещо, което никога не са правили преди.
Самата Хевън продължава да стои на място като истукан. Ръцете й се тресат от гняв, очите й са кръвясали и гледат злобно. Аз обаче се правя, че не забелязвам нищо. Пренебрегвам омразата, която я обгръща като отровен облак, и подвиквам:
— Ей, можеш да се присъединиш към нас, ако искаш. Стига да се държиш прилично, разбира се.
Лицето й се разкривява и тя започва да ръси нецензурни думи под носа си. Обръща ни гръб, като, естествено, очаква приятелчетата й да я последват… Само дето се оказва, че влиянието й върху тях вече не е толкова голямо, а и на поданиците й започва да им писва от нея. Затова, когато те приемат поканата на Деймън и се присъединяват към нас, тя се обръща към Онър. Очите й хвърлят искри, ноздрите й потрепват… Буквално я предизвиква да избира.
Онър се обръща, кани се да тръгне след нея, но в този миг Стейша скача на крака и се провиква:
— Онър, почакай! Онър… извинявай!
Думите й прозвучават толкова рязко и пискливо, толкова й е неловко, че Майлс избухва в смях. Налага ми се да стисна коляното му — и то доста силно — за да го накарам да спре.
Стейша ме поглежда с присвити очи и свъсва вежди, сякаш иска да каже: „Видя ли, опитах, но не се получи!“
Аз обаче само посочвам с глава към Онър, която е спряла насред крачка. В погледа й се надпреварват въпроси, на лицето й е изписано колебание — чуди се коя от двете си така наречени най-добри приятелки да избере. Разбирам я — всъщност тя не харесва особено нито Хевън, нито Стейша.
Колебанието й продължава толкова дълго, че Хевън не издържа. Истински вбесена, тя изфучава, врътва се и изчезва. Изкушавам се да изтичам след нея, да се опитам да я успокоя, да потърся начин да й помогна или поне да й налея малко разум в главата… Може би по-късно. Сега трябва да довърша започнатото и нямам време за нея.
Смушквам с лакът Стейша; подканям я първо с очи, а после и наум, изпращам към нея енергията си. Карам я да стане и да направи нещо, да отиде при Онър. Трябва да я окуража да продължи нататък, защото се намира на непозната територия, която й изглежда страшна.
Миг по-късно те се отдалечават. Вървят една до друга, Онър крещи обвинения, а Стейша търпеливо слуша дългия списък от провинения, за които трябва да се извини. Точно както й казах да направи.
— Подслушваш ли? — Майлс ме побутва с лакът и посочва с брадичка двете момичета.
— А трябва ли? — поглеждам го аз.
— Ами да! — без никакво стеснение отвръща приятелят ми. — Те може изобщо да не говорят за онова, което ти очакваш. Може вместо това тайно да заговорничат срещу теб!
Аз обаче само се усмихвам, докато наблюдавам аурата на Стейша, която се променя — става все по-ярка и вибрира все по-бързо с всяка следваща стъпка.
Зная, че има да извърви дълъг път и може никога да не стигне до крайната дестинация. Обаче аурите никога не лъжат, а нейната показва, че е поела в правилната посока. Или поне прави усилие.
Отпивам от еликсира си и поглеждам Майлс:
— Доверието е двупосочно. Нали ти самият така каза?
Трийсет и първа глава
Налице са всички признаци, че ситуацията ще е много неловка, но Деймън настоява да отиде до „Мистикс & Муунбиймс“. Този път е мой ред да го попитам дали наистина иска да го направи. Той обаче само се усмихва и поклаща глава.
— Евър, с него се обикаляме и дебнем от четиристотин години. Не смяташ ли, че е крайно време да сключим примирие?
Кимвам. Не изпитвам никакви съмнения — наистина е крайно време да престанат. Не съм сигурна обаче, че и Джуд е на същото мнение. Много е лесно да разсъждаваш логично и да говориш разумно, когато си на страната на победителите.
Той отваря вратата и я задържа, докато вляза. Забелязвам няколко познати клиенти — жената, която събира фигурки на ангелчета; мъжа, който все ни занимава с идеята си да направим пункт за видеонаблюдение на аурите (макар да съм убедена, че много би се разочаровал от резултатите); възрастната жена, която винаги е заобиколена от прекрасен лилав ореол (в момента Ава я учи как да използва дисковете с медитационни упражнения). Джуд седи на касата и отпива от кафето си. Аурата му избухва в мига, в който ни съзира, особено когато вижда Деймън. Скоро обаче се успокоява и аз си отдъхвам с облекчение. Разбирам, че това е просто инстинктивна реакция, ефект от вековните им сблъсъци. Може би ще отнеме известно време, докато престане да реагира така, но някой ден и това ще стане. Ако Деймън успее със замисъла си, разбира се.