Джуд обаче също не казва нищо. С периферното си зрение забелязвам, че си играе с някакъв кламер — огъва го и го извива и в крайна сметка го променя до неузнаваемост. Минава дълго време, преди да вдигне поглед и да изтърси:
— Ясно ми е.
Поглежда първо към Деймън, после и към мен. Погледът му се задържа толкова дълго върху ми, че накрая съм принудена да вдигна глава и да го погледна в очите.
— Наистина, разбирам. — Изражението му е напълно искрено. — Ако обаче си дошъл тук да се извиняваш или да се опиташ по някакъв начин да компенсираш стореното… по-добре забрави.
Аз ахвам, Деймън застива, но не показва напрежението си, само изчаква Джуд да продължи.
— Няма какво да се лъжем, цялата тази история е ужасно неприятна за мен. — Опитва се да се засмее, но не успява. — Въпреки това разбирам. Наясно съм, че въпросът никога не е бил само в това кой играе честно и кой — не. Че победата ти не се дължи само на невероятното ти богатство и магическите номера. Предполагам, че от моя страна е било много несправедливо да се преструвам, че е обратното. Евър съвсем не е толкова повърхностна. Нито пък Евалин или което и да било от останалите й превъплъщения.
Очите му отново се спират на моите. В тях има толкова топлота, нежност и любов, че не мога да отклоня поглед от тях.
— Нямам шанс с нея, защото просто не ни е било писано. Вие винаги сте били един за друг.
Бавно издишам, раменете ми се отпускат, стомахът ми вече не е свит на топка. Освобождавам напрежението, което дори не бях забелязала, че се е събрало.
— А пък пожарът… — опитва се да обясни Деймън, но Джуд махва с ръка и го прекъсва:
— Знам и за това благодарение на Съмърленд и Великите храмове на познанието. Напоследък прекарвам доста време там, може би дори прекалено много — така поне смята Ава.
Но пък често предпочитам да съм там вместо тук. Сигурно затова съм така заинтригуван от идеята за твоя толкова дълъг живот. Понякога… понякога ми се струва, че и нормалният е твърде дълъг, не мислиш ли?
Деймън кимва, да, знае, при това много добре. След това започва да разказва за първото си пътуване до Съмърленд. Тогава се чувствал изгубен и самотен, търсел някакъв по-дълбок смисъл на съществуването. В крайна сметка се озовал в Индия, където рамо до рамо с членовете на групата „Бийтълс“ изучавал трансцендентална медитация. Вече съм чувала тази история неведнъж, затова ставам тихо и се връщам в магазина да видя какво прави Ава.
Тя е в ъгъла и подрежда по лавиците стоката — разноцветни кристали. Усеща присъствието ми, обръща се и пита:
— Всичко е добре, когато свършва добре, нали?
И понеже нямам никаква представа какво точно има предвид, само свивам рамене.
— Говоря за избора ти — казва усмихнато Ава и отново насочва вниманието си към рафтовете. — Сигурно вече всичко е наред, след като намери отговора.
Да, определено се чувствам добре. Този проблем остана зад гърба ми — сега мога да забравя за лутането и съмненията. Лошото на проблемите обаче е, че запасите им никога не свършват. Щом разрешиш един, на негово място изникват няколко други.
Тя заравя пръсти в една торбичка, пълна с късове розов кварц — кристала на любовта. Загребва цяла шепа, поглежда ме и проточва:
— Но… — веждите й се извиват въпросително.
— Но — свивам рамене аз, после ръката ми се стрелва напред, сякаш има собствена воля, и хваща един камък, миг преди да тупне на пода, — все още не съм намерила начин да се справя с Хевън, която става все по-неконтролируема. Освен това не съм намерила противоотровата и с Деймън още не можем да се докосваме истински… — Това не е съвсем вярно, защото можем и го правим, макар и само в павилиона в Съмърленд. Аз обаче нямам намерение да й разкривам тази тайна. — А да не забравяме и…
Тя ме изчаква спокойно да продължа, без да казва нищо и без да променя изражението си. Междувременно аз обмислям дали да й разкажа за тъмната страна на Съмърленд и странната възрастна жена, която с Деймън срещнахме там. Претеглям наум всички доводи „за“ и „против“, но онова, което ме спира, не е логика, а инстинктивно усещане. Нещо ми подсказва да не споделям това с нея, поне засега. Не и преди с Деймън да сме огледали онова злокобно място отново.
Посягам към лавицата и взимам един аметист.
— Както знаеш, цялата тази драма със Сабина въобще не е приключила.
Спирам да си играя с камъка и го връщам на мястото му, после поклащам глава. Казаното от мен не е лъжа, но не е и цялата истина. Всъщност Сабина и отношенията ми с нея вече почти не ме притесняват, или поне не колкото преди. Тъжната истина е, че започнах да свиквам да живея така.