Мята се като животно, болно от бяс.
Като наркоман, лишен за дълго от поредната си доза.
В мига, в който се надигам, Хевън започва да пълзи по пода, сграбчва бутилката, изтръгва запушалката й и с такава сила я блъсва в устата си, че предните й зъби се чупят.
Това обаче изобщо не й прави впечатление. Все едно се е случило с друг. Започва да отпива на големи глътки, почти без да преглъща. Течността бълбука, докато се излива в гърлото й. Пие толкова бързо, че след няколко секунди шишето е празно и тя го захвърля настрани.
Лицето й бавно възвръща цвета си и страните й леко поруменяват. Зъбите й все още не са се възстановили, но тя нито забелязва това, нито я интересува. Вдига глава, облизва устните си и ме поглежда право в очите:
— Още. Искам още. И този път ми дай от хубавия. Онзи, който открадна от мен. Твоят има отвратителен вкус!
— Това като че ли не ти пречеше преди малко — отрязвам я аз.
Всъщност нямам намерение да й давам каквото и да било, преди да получа онова, което аз искам.
— Можеш да го изпиеш всичкия, изобщо не ми пука. За разлика от теб аз не съм пристрастена! — Оглеждам я бавно от главата до петите, без да крия притеснението си от вида й. — И за твое сведение не аз ти откраднах сокчето, а Миса и Марко.
Наблюдавам промяната в лицето й, докато обмисля думите ми.
— И откъде знаеш? — пита тя с въпросително повдигнати вежди и ръце на кръста.
Знам, че трябва да й отговоря бързо, но не знам какво. Ако разбере, че съм била там, ще схване също и че съм търсила нещо друго… за чиято значимост може би още не си дава сметка. Затова само свивам рамене и с внимателно контролиран глас обяснявам:
— Защото не съм го откраднала аз, нито пък Деймън. И защото не той е причината да оцелея след нападението ти. Това е единственото смислено обяснение, стига, разбира се, да можеш да разсъждаваш разумно.
Тя се намръщва и ми става ясно, че не ми вярва.
— А може пък да е бил Рейф. Впрочем къде се изгуби той? Да си го виждала наскоро?
Виждам, че не възприема и една моя дума. Така няма да стигна доникъде. Лошото е, че благодарение на еликсира тя си възвърна част от способностите си и сега е нащрек. Може да се усети, че искам нещо.
Приглажда плата на роклята си и маха някаква нишка от ръкава си.
— Няма проблем — заявява. — Ще се оправя с тях. Тъй и тъй съм дошла, защо не ми дадеш и остатъка от запасите си?
Трийсет и пета глава
Точно когато Хевън си тръгва, притиснала бутилка еликсир до гърдите си, Сабина влиза с маршова стъпка през вратата откъм гаража. В едната ръка стиска куфарчето си, а в другата — голяма торба с покупки. Когато ни съзира, се заковава на място. Минава известно време, преди да успее да каже нещо.
— Хевън? Не съм те виждала от… от много отдавна. Изглеждаш…
Млъква и отново се вглежда в нея, този път по-внимателно.
В момента Хевън е в значително по-добро състояние, отколкото когато дойде. В никакъв случай обаче не бих я нарекла представителна, а човек, който не я е виждал отдавна, направо можеше да се уплаши.
Хевън обаче само й хвърля приятелска, макар и беззъба усмивка, и казва весело:
— Не се безпокой. Честно казано, и майка ми не ме харесва особено в момента. Което е една от многото причини да се развеждам с нея.
На лицето на Сабина се изписва неразбиране. Хевън се ухилва и бърза да я информира:
— Развеждам се с всички — с родителите ми и с по-малкия ми брат. Ако можех, щях да се разведа и с икономката! — Разсмива се толкова неестествено и обезпокоително, че Сабина веднага застава нащрек. — Както и да е, с две думи, изнесох се. Напуснах дома си и в момента водя дело за правна независимост. Омръзна ми от простотиите им.
Сабина се намръщва. Много добре познавам това изражение на възмущение и неодобрение.
Хевън обаче не се поддава, все едно е имунизирана срещу подобно отношение. Дори май й действа като катализатор. Тя се усмихва още по-широко и зъбите й лъсват (без липсващите предни).
— Те отказаха да ме приемат такава каквато съм — заявява тя без никакво неудобство, — така че си събрах багажа и им казах „адиос“!
Сабина ми хвърля притеснен поглед. Вероятно се чуди дали имам нещо общо със ставащото, дали не съм казала на Хевън какво да говори и как да се държи. Представлението обаче си е лично и изцяло на Хевън.
— Е, сигурна съм, че много им липсваш — казва Сабина с тон на обвинител в съда.